— Всъщност — обърна се той към Хулия, която оглеждаше два очукани месингови свещника, изложени върху проснато на земята одеяло, — само си губим времето. Не съм намирал нещо свястно тук от години.
Хулия знаеше, че думите му не отговарят напълно на истината. От време на време, благодарение на набитото си око, сред купчината боклуци, изложени на стария пазар — огромната гробница на мечти, донесени от прилива след незнайни корабокрушения, Сесар изравяше по някоя незабелязана перла, мъничко съкровище, което случайността бе скрила от очите на хората: кристална чаша от XVIII век, старинна рамка, миниатюрна порцеланова статуетка. Веднъж, в едно мизерно магазинче за стари книги и списания, той бе открил две прекрасни начални страници на ръкописи от XIII век, изящно орнаментирани от някой незнаен монах, и след като Хулия ги реставрира, успя да ги продаде за едно малко състояние.
Те бавно си проправяха път към горната част на пазара, където се намираше редица сгради с олющена мазилка и мрачни вътрешни дворове, свързани с алеи, преградени с врати от ковано желязо — там се намираха няколкото антикварни магазина, които малко или много заслужаваха това название. При все това Сесар винаги говореше за тях в дух на разумен скептицизъм.
— В колко часа ти е срещата с търговеца?
Сесар премести чадъра си — много скъпа вещ, с прекрасно изработена сребърна дръжка — в другата ръка, вдигна нагоре маншета на ризата си и погледна златния си часовник. Беше много елегантен, със светлокафява филцова шапка с широка периферия, наметнато на раменете палто от камилска вълна и красив шал, завързан в отворената яка на копринената риза. Винаги се обличаше в опасна близост с границата на добрия вкус, но никога не я преминаваше.
— След около петнадесет минути.
Продължиха да обикалят сергиите. Под присмехулния поглед на Сесар Хулия взе в ръце дървен поднос с грубовато нарисуван на него пожълтял пейзаж — пасторална сцена, с волска каруца, която се движеше по пътека, оградена с дървета.
— Нали нямаш намерение да купуваш това, скъпа? — Сесар се наслаждаваше на собственото си неодобрение. — Отблъскващо е. Няма ли поне да се пазариш?
Хулия бръкна в чантата си и извади портмонето, без да обръща внимание на протестите му.
— Не разбирам защо се вълнуваш — каза тя, докато й опаковаха подноса в няколко страници от илюстровано списание. — Винаги си казвал, че хората, които се държат comme il faut58, никога не обсъждат цената: плащаш, колкото ти кажат, и си тръгваш с високо вдигната глава.
— Това правило не важи тук. — Сесар се оглеждаше с професионална надменност, бръчкайки нос при вида на плебейските сергии, претъпкани с какви ли не джунджурии. — Не и когато си имаш работа с такива хора.
Хулия прибра пакета в чантата си.
— И така да е, можеше да проявиш приличие и да ми я купиш. Когато бях малка, ми купуваше всичко, което си поисках.
— Когато беше дете, те глезех безобразно. Освен това отказвам да плащам грешни пари за такъв боклук.
— Ставаш стиснат на стари години, това ти е проблемът.
— Млъкни, усойнице! — Периферията на широкополата му шапка хвърли сянка върху лицето му, когато се наведе да си запали цигара. Минаваха пред един магазин, претъпкан със стари, прашни кукли. — Само още една дума и ще те задраскам в завещанието си.
Хулия го проследи с поглед, докато се качваше по стълбите към мястото на срещата си. Движеше се с голямо достойнство, леко повдигнал ръката с цигарето от слонова кост, с полупрезрителния, полуотегчен вид на човек, който не очаква да види кой знае какво на края на своя път, но по естетически съображения полага усилия да го извърви колкото е възможно по-елегантно. Приличаше на Чарлз Стюърт, който се качва по стъпалата към ешафода с такъв вид, сякаш прави услуга на палача, с вече отрепетираното „Remember“59 на устните, с надеждата, че ще го обезглавят в профил, така, както е представен на монетите, сечени в негова чест.
Хулия стисна здраво чантата като предпазна мярка срещу джебчиите и продължи да се разхожда сред сергиите. В тази част на пазара имаше прекалено много хора, затова тя реши да се върне обратно към стъпалата и балюстрадата над площада и главната улица на пазара. Оттам можеше да се види как хората се тълпят край безконечните редици от тенти и найлонови покрития.
До повторната среща със Сесар й оставаше цял час. Трябваше да се видят в едно малко кафене на площада, между един магазин, в който се продаваха навигационни уреди, и друг, който продаваше военни униформи втора ръка. Под балюстрадата, на ръба на един каменен фонтан, пълен с празни кутии от бира и обелки от плодове, седеше млад мъж с дълга руса коса и пончо, и свиреше мелодии от Андите на примитивна флейта. Хулия се заслуша в музиката, а погледът й се рееше из пазара. След малко слезе обратно надолу по стъпалата и спря пред витрината с куклите. Някои бяха облечени, други — голи, някои носеха живописни селски носии, други — натруфени романтични тоалети, с ръкавици, шапки и чадърчета. Някои приличаха на момиченца, други — на зрели жени. Едни имаха груби черти, други — детински, наивни или дори перверзни. Ръцете и краката им бяха застинали в най-различни положения, като че ги беше изненадал студеният повей на времето, изминало откак собствениците им ги бяха изоставили, продали — или пък бяха умрели. Момичета, които после бяха станали жени, бяха галили тези тела, направени от парцали, картон и порцелан. Тези кукли бяха надживели собствениците си. Бяха неми, неподвижни свидетели, върху чиято въображаема ретина се бяха запечатали сцени, отдавна изтрити от паметта на живите; избледнели скици, потънали в носталгична мъгла, интимни моменти от нечий семеен живот, детски песни, любящи прегръдки, но също и сълзи, разочарования, мечти, превърнали се в пепел, упадък и скръб, а може би дори и истински злодеяния. Имаше нещо неудържимо трогателно в това многообразие от стъклени и порцеланови очи, които се взираха в нея, без да мигнат, изпълнени с олимпийското спокойствие, което може да даде само времето; безжизнени очи, поставени в бледи лица от восък и папиемаше, надничаха над рокли, така потъмнели от времето, че дантелите, с които бяха поръбени, изглеждаха мръсни. Ами косите им? Някои бяха сресани и подредени, други рошави, истински коси — тя потръпна при тази мисъл, — които бяха украсявали главите на живи жени. Някаква меланхолична асоциация й припомни стихове, които Сесар бе рецитирал неотдавна:
59
„Помнете“ (англ.) — последните думи на крал Чарлз I Стюарт, произнесени на ешафода. — Б.пр.