— Има време до срещата ми с Менчу — каза той със самодоволната усмивка, която толкова я дразнеше. — Да пийнем ли по нещо?
Тя го изгледа остро и подчертано категорично поклати глава.
— Чакам Сесар.
Макс знаеше отлично, че не се числи сред любимците на Сесар.
— Жалко — промърмори той. — Рядко имаме възможността да се срещнем така. Искам да кажа, насаме.
Хулия само повдигна вежди и се огледа, като че ли Сесар можеше да се появи всеки момент. Макс проследи погледа й и сви рамене.
— Имам уговорка с Менчу да се срещнем след половин час там, при статуята на войника. Ако искаш, можем да пийнем нещо после заедно — той помълча многозначително и добави: — и четиримата.
— Ще видя какво ще каже Сесар.
Хулия го проследи, докато той изчезна в тълпата с полюляващи се широки рамене. Както и в други подобни случаи, тя остана с неприятното чувство, че не е успяла да се изолира достатъчно. Струваше й се, че въпреки нейния отказ, Макс все пак бе успял да се натрапи във вътрешния й мир. Ядосваше се на самата себе си, макар че не знаеше какво друго би могла да направи. Понякога съжаляваше, че няма достатъчно сили, за да може да цапардоса Макс по красивото, самодоволно лице на самец.
Тя продължи да обикаля пазара още четвърт час, преди да тръгне обратно към кафенето. Опитваше да се разсейва, да наблюдава различните сцени около нея, да се заслушва в гласовете на продавачите и купувачите, но не успяваше. Успееше ли да забрави Макс, картината и смъртта на Алваро, шахматната партия обсебваше съзнанието й, поставяйки въпроси, на които тя не можеше да намери отговор. Може би непознатият противник бе наблизо, в тълпата, и я наблюдаваше, докато подготвяше следващия си ход. Хулия се огледа подозрително и притисна към себе си чантата, в която беше пистолетът от Сесар. Всичко беше ужасно абсурдно — или по-скоро обратното, абсурдно ужасно.
Кафенето имаше дъсчен под, масите му бяха от ковано желязо, с мраморни плотове. Хулия си поръча нещо разхладително и седна до запотената витрина. Опита се да не мисли за нищо, докато замъгленият силует на Сесар не се очерта на улицата отвън. От нетърпение да получи така необходимото й успокоение, тя излезе да го посрещне.
— С всяка минута ставаш все по-хубава — заяви възхитено Сесар и застана демонстративно насред улицата с ръце на кръста. — Как успяваш, скъпа?
— Не ставай глупав — каза тя и го хвана под ръка, изпълнена с безкрайно облекчение. — Разделихме се преди един час.
— Тъкмо това имам предвид, принцесо. — Сесар снижи гласа си, като че ли се канеше да сподели някаква тайна. — Ти си единствената жена в кръга на познатите ми, която е в състояние да стане по-красива само в рамките на шестдесет минути. Ако знаех как става, можехме да кандидатстваме за патент. Честна дума.
— Идиот.
— Красавица.
Тръгнаха надолу по улицата, към мястото, където Хулия беше паркирала колата си. По пътя Сесар я уведоми накратко за успеха на операцията, която бе провел току-що: една Mater dolorosa60, която можеше с чиста съвест да се припише на Мурильо пред някой по-неориентиран купувач, и едно бюро в стил бидермайер от 1832 година, работа на Виринихен, подписано и датирано, малко поочукано, но затова пък автентично. Освен това щетите винаги можеха да се поправят от добър дърводелец. Беше купил и двете парчета на съвсем прилична цена.
— Особено бюрото, принцесо. — Сесар размахваше чадъра, предоволен от сделката. — Както знаеш, хората от една определена социална прослойка, Бог да ги благослови, просто не могат да живеят, без да имат в къщата си легло, на което е спала императрица Еухения де Монтихо61 или бюрото, на което Талейран62 е подписвал лъжливите си показания. А сега се появиха и новите буржоазни парвенюта, които в опитите си да им подражават приемат притежанието на мебел от епохата на бидермайера като върховен символ на преуспяване. Идват и направо си питат, без да уточняват бюро ли искат или маса; искат „бидермайер“, какъвто ще да е, а пък за парите изобщо не става и дума. Някои дори вярват сляпо в предполагаемото съществувание на някой си господин Бидермайер и винаги много се учудват, когато видят, че бюрото например е подписано от някой друг. Първо се усмихват смутено, после се сбутват и веднага питат дали нямам и някой друг „бидермайер“, ама истински. — Сесар въздъхна, несъмнено оплаквайки трудните времена, в които живее. — Ако не бяха чековите им книжки, с радост бих изпратил някои от тях по дяволите.
62
Шарл Морис дьо Талейран (1754 — 1838) — френски държавник и дипломат, известен с политическата си гъвкавост, благодарение на която оцелява последователно през Френската революция, управлението на Наполеон Бонапарт, реставрацията на монархията и при крал Луи Филип. — Б.пр.