— Спомням си случаи, когато си постъпвал точно така.
Сесар отново въздъхна с разкаяна физиономия.
— Това е скритата ми смелост, скъпа. Понякога не мога да овладея характера си, държа се като стара скандалджийка. Случаят напомня малко на доктор Джекил и мистър Хайд63.
Стигнаха до колата на Хулия тъкмо когато тя му разказваше за срещата си с Макс. Сесар се намръщи веднага щом чу името му.
— Противен жиголо. Радвам се, че не се сблъсках с него — отбеляза той кисело. — Още ли прави вероломните си предложения?
— Нищо сериозно. Предполагам, че дълбоко в себе си се страхува Менчу да не разбере.
— Това е единственото чувствително място на този плъх — портфейла. — Сесар заобиколи колата. — Виж, лепнали са ни глоба.
— Не е възможно!
— Съвсем си е възможно. Ето, бележката е пъхната под чистачката. — Той тропна ядосано с чадъра си. — Отказвам да повярвам! Тук, насред Растро, полицията се занимава да лепи бележки за глоби, вместо да лови престъпници и всякакви други отрепки! Срамота! — Огледа се предизвикателно и повтори по-високо: — Възмутително!
Хулия махна празния спрей, който някой бе поставил върху капака на колата, и вдигна късчето хартия. Беше всъщност картон, с размера на визитна картичка. Тя стоеше неподвижно, като ударена от гръм. Шокът трябва да се бе изписал на лицето й, защото Сесар уплашено притича до нея.
— Съвсем си побледняла, мила. Какво има?
Когато проговори, тя не позна собствения си глас. Изпитваше неудържимо желание да избяга на някое топло, сигурно място, където да може да се скрие, да затвори очи и да се чувства в безопасност.
— Това не е бележка за глоба, Сесар.
Тя му подаде картичката, а Сесар изтърси една дума, която никой не би очаквал да чуе от него. Защото на познатото картонче някой бе написал на машина следното кратко, но смущаващо послание:
Пa7 x Тb6
Тя продължаваше да стои като зашеметена. Виеше й се свят. Уличката беше пуста. Най-близо до тях се беше разположила една продавачка на икони, седнала на плетен стол на ъгъла, на около двадесет метра от тях. Жената наблюдаваше хората, които минаваха покрай стоката й.
— Бил е тук, Сесар. Разбираш ли? Бил е тук.
Хулия осъзна, че в думите й няма страх, а само изненада. Като вълна от безкрайно отчаяние я обзе съзнанието, че неочакваното вече не я тревожи. Страхът й се беше превърнал в някакво мрачно примирение, като че ли близкото, заплашително присъствие на тайнствения противник се бе превърнало в проклятие, с което бе осъдена да живее до края на дните си. В добавка идваше и мрачното съзнание, че този край може да не е кой знае колко далечен.
Сесар въртеше картичката в ръцете си. Лицето му беше пепеляво и почти не можеше да говори от гняв:
— Подлец… мизерник!
Внезапно Хулия забрави за миг картичката. Вниманието й беше привлечено от празната аерозолна опаковка, която беше свалила от капака на колата. Наведе се да я вдигне. Имаше чувството, че се движи в мъгла. Можа все пак да се съсредоточи дотолкова, че да прочете надписа върху спрея. Поклати учудено глава и го подаде на Сесар.
— Какво е това?
— Аерозол за поправяне на спукани гуми. Пъхваш го във вентила и гумата започва да се надува. В него има някаква бяла паста, която запушва спуканото отвътре.
— Защо е оставен тук?
Прегледаха гумите. По двете отляво нямаше нищо особено. Хулия заобиколи и прегледа и двете десни, които също изглеждаха нормално. Но тъкмо се канеше отново да хвърли аерозола, когато видя, че липсва капачето на вентила на задната гума. На негово място се виждаше бяло мехурче.
63
Раздвоение на личността, описано в „Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд“ от Р. Л. Стивънсън. — Б.пр.