Тогава Хулия насмалко не му разказа цялата история: за невидимия играч на шах, за заплахите, за мрачните предчувствия, които я потискаха, за проклятието на картината, чийто белег, празният правоъгълник на стената, бе надвиснал над тях като зла поличба. Но това би наложило да дава обяснения, каквито не бе в състояние да даде. Боеше се също така, че може да подплаши още повече стария човек, при това ненужно.
— Няма повод за безпокойство — каза тя, подчертано жизнерадостно. — Всичко е под контрол, както и самата картина.
Двамата отново размениха усмивки, но този път те бяха насилени. Хулия така и не можеше да разбере дали Белмонте й вярва. Той се бе облегнал назад в инвалидния си стол и се мръщеше.
— Има още нещо, свързано с картината, което исках да ви кажа. — Той помълча замислено, после продължи: — Онзи ден, след като вие и вашият приятел, шахматистът, си тръгнахте, се бях замислил за моя Ван Хойс. Помните ли нашия разговор за системата, която е необходима, за да се разбере друга система, и че двете биха имали нужда от трета, по-висша система, и така до безкрайност? Помните ли, говорихме за стихотворението на Борхес за шахмата и за бога зад Бог, който движи играча, който движи фигурките? Е, струва ми се, че и в тази картина има нещо подобно. Нещо, което едновременно се съдържа в себе си и се повтаря, и постоянно ви връща към отправната точка. По мое мнение тайната на правилната интерпретация на „Шахматната партия“ е да не се движим по права линия, в прогресивно развитие, като се започне от началото. Тази картина се връща отново и отново назад, към самата себе си. Разбирате ли ме?
Хулия кимна, заслушана внимателно в думите му. Това, което чу току-що, бе своеобразно потвърждение на собствените й мисли, но изразено логично и казано на глас. Припомни си списъка, който бе направила, допълнен от Муньос с шесто ниво, като всяко ниво съдържаше другото и всички постоянно се връщаха към отправната точка, картина в картината.
— Разбирам по-добре, отколкото предполагате — каза тя. — Като че ли картината обвинява сама себе си.
Белмонте беше озадачен.
— Обвинява себе си ли? Това надхвърля моята идея. — С едно повдигане на веждите той отхвърли видимо неразбираемата й забележка. — Имах предвид нещо друго. — Той посочи грамофона. — Слушайте Бах.
— Само това правим.
Белмонте се усмихна заговорнически.
— Нямах предвид да се срещам с Йохан Себастиан днес, но реших да призова духа му във ваша чест. Това е Френска сюита № 5. Ще забележите, че композицията се състои от две половини, всяка от които се повтаря. Тоничната нота на първата половина е ре, а завършва в сол. Дотук ясно ли е? Добре. Слушайте сега. Тъкмо когато добивате впечатлението, че пиесата свършва в сол, този фокусник Бах скача обратно към началото, пак в ре, и след това отново се връща в сол. И, без да можем да осъзнаем точно как, това се повтаря отново и отново. Какво ще кажете?
— Струва ми се, че има хипнотизиращо въздействие. — Хулия внимателно следеше музиката. — Като непрекъсната поредица от лупинги. Прилича ми на тези гравюри на Ешер64, в които реката тече, превръща се във водопад и накрая по необясним начин се връща назад. Или стълбата, която не води наникъде — само към собственото си начало.
Белмонте кимна доволно.
— Точно така. При това е възможно пиесата да бъде изпълнена в различни тоналности. — Той погледна правоъгълното петно на стената. — Предполагам, че основната трудност се състои в това да намериш собственото си място в тези кръгове.
— Така е. Би ми отнело много време да го обясня, но нещо подобно става и с картината. Тъкмо ти се стори, че си стигнал до края на историята, и тя започва отново, но се развива в друга посока — или поне привидно в друга посока. Защото може би ние изобщо не помръдваме от първоначалното си място.
Белмонте сви рамене.
— Този парадокс предоставям за разрешаване на вас и вашия приятел, шахматиста. Не разполагам с необходимата информация. Както знаете, аз съм просто любител. Дори не бях в състояние да предположа, че партията може да се разиграе в обратна посока. — Той отново погледна Хулия. — Което всъщност е непростимо, като се има предвид това, което току-що говорех за Бах.
64
Ешер, М. К. (1898 — 1972) — холандски график, известен със способността си да постига с помощта на реалистични детайли парадоксални оптически и концептуални ефекти. Графиките му са изключително популярни, обект на интерес както за широката публика, така и за математици и психолози. — Б.пр.