— Не ставай лош — нацупи се Клер. — Но това ме подсети: не си им казал какво стана с Джак в „Чешър“, нали?
— Боже, беше много смешно.
— Разкажи им — настоя Клер, а после, без дори да направи пауза, за да си поеме въздух, продължи: — Джак беше в „Чешър“ и добре се беше почерпил. Разбра, че е на път да повърне…
— … както и ти правиш — отбеляза Ленън.
— … и хукна към мъжката тоалетна — подхвана Сам, защото на Клер й беше трудно да се овладее. — При бързането рязко отворил вратата на една кабинка и нахълтал. Добре де, но някакъв нещастник вече седял на тоалетната чиния. Когато Джак отворил вратата, си глътнал езика. Проблемът обаче бил, че не можел да се въздържи…
— Или е бил прекалено намотан, за да съобрази, че тоалетната не е празна… — намеси се Клер, докато по бузите й се стичаха сълзи.
— И повърнал в скута на горкия човек…
— Боже, никак не е смешно…
— Явно в онзи момент си е дал сметка и си е помислил: „Чакай. Току-що повърнах върху непознат. Ако аз бях на негово място, страшно щях да се вкисна“. И тогава сметнал нападението за най-добрата защита — фраснал човека в лицето и избягал от тоалетната…
Сега всички, с изключение на Чарли, се смееха.
— Боже — възкликна Клер. — Трябва да отида до тоалетната. Сега ще се върна.
— Искаш да кажеш — подхвана Чарли сериозно, — че е повърнал върху краката на непознат, а после го е фраснал без никаква причина?
— Нещо такова — отвърна Сам, бършейки сълзите си.
— Някой ще ми подаде ли соса? — помоли Чарли невъзмутимо.
— Чарли, голямо си дърво — отбеляза Луиз.
— Определено съм те виждал някъде, Лий — смени темата Стийв. — Да не сме се срещали по работа или нещо такова?
— Не вярвам. Но понякога стоя пред входа на „Ривър“ — отвърна Лий. — Вероятно оттам…
— Възможно е. Видя ли вече новото заведение? За „Ред Дивайн“ говоря. Доста е впечатляващо. Бяхме там в петък.
— Не. Не ходя много по клубове, честно казано. Прекалено често съм виждал какво става след това.
— Браво на теб — избоботи Макс от отсрещната страна на масата. — Същото повтарям на тези тук. Крайно време е да пораснат и да харчат парите си за разумни неща или още по-добре: да ги вложат в нещо.
— О, млъкни, дърт мърморко — прекъсна го Маги шеговито. — Не обръщайте внимание на дядото, момичета. Забравил е какво е да се забавляваш.
— Много добре умея да се забавлявам, благодаря.
— Кръстословиците и програмата на Радио 3 — това са ти забавленията.
Хапвахме и си приказвахме; ръката на Лий доста често се плъзваше под масата и докосваше бедрото ми. Беше топла, тежка и приятна.
Когато се нахраних, я намерих под масата и я стиснах. Той ме погледна въпросително. Очите му наистина бяха много красиви, изразителни. Другите, потънали в приказки, не ни обръщаха внимание.
— Беше ли в къщата ми днес? — прошепнах аз в ухото му.
— Бях на работа — отвърна той озадачен. — Защо?
— Някой е разменил местата на вилиците и ножовете.
Погледна ме, сякаш питаше: „Защо, за бога, би го направил?“, но същевременно в очите му играеха закачливи пламъчета.
— За да се пошегуваш ли го направи?
— Просто исках да знаеш, че те пазя, това е всичко.
Усетих как страните ми пламват. Нямах представа защо изведнъж се почувствах толкова неуютно.
— Да ми беше оставил бележка — възнегодувах аз.
— Нямаше да е толкова забавно — отвърна той усмихнат и ми намигна.
Допих си виното и се засмях на някаква шега на Силвия.
Палецът на Лий галеше нежно ръката ми и ме побиваха тръпки.
— Лий? — обадих се аз тихо.
— Да?
— Не го прави пак, моля те.
— Какво да не правя?
— Не ми размествай нещата, ако обичаш.
Лицето му леко помръкна, но той кимна. После пусна ръката ми. Повече не я потърси под масата.
Четвъртък, 13 декември 2007 г.
Клиниката беше по-претъпкана, отколкото преди няколко вечери; хората бяха повече, шумът — също. Седях в ъгъла, притиснала силно колене, и се мъчех да се сетя защо си причинявам това. Срещу мен един мъж кашляше постоянно, без да слага ръка на устата си. Дете с мръсно яке вадеше дървени кубчета от кашона с играчки и ги хвърляше по братчето си, а майка им се правеше, че не ги вижда, и оживено обсъждаше с жената до себе си фиброзните тумори. На няколко пъти се замислих дали да не стана и да си тръгна. В края на краищата, не бях точно болна; тук определено имаше много хора в далеч по-лошо състояние от моето. Нямаше ли само да изгубя времето на лекарите?