— Няма значение. Искам да отидеш.
— Защо се уплаши от дебелака?
— Не съм се уплашила.
— Познаваш го, нали?
— Не.
Нюман се изправи:
— Напротив, познаваш го. Моля те, кажи ми какво става, Гърт. — Приближи се до леглото и седна на ръба с лице към нея.
Гъртруд сякаш гледаше през него. Не беше сигурен дали е готова да се разплаче, или да избухне, но нещо напираше в нея и тя се опитваше да го потисне.
— Скъпа, ако не ми кажеш истината, няма смисъл да си говорим. — Той хвана ръката й и я погали. — Моля те. Моля те, кажи ми.
Жена му въздъхна тихо. Погледна го в очите, сякаш го преценяваше:
— Добре, ще ти разкажа.
Той зачака. Гъртруд навлажни с език устните си и сведе очи:
— Преди войната живях с един мъж.
— Живяла си с някого?
— Да. Досетил си се вече, че има нещо такова, нали?
— Да, досетих се.
— Живеехме в Калифорния.
— В Холивуд ли?
— В покрайнините.
— Актьор ли беше?
— Не, не е имало никакъв актьор. Това си го измислих.
— Защо?
— Не знам. Все си измислям нещо.
— Не плачи. Разказвай. Моля те, Гърт, не плачи.
— Не плача.
— Какво стана? Какъв беше той?
— Става дума за маникюриста на кучета, за когото ти разправях.
— Онзи, който е бил добър с теб?
— Да.
— Колко време живяхте заедно?
— Около три години. Без няколко месеца.
— След като си се пробвала за роля във филмов мюзикъл?
— Никога не съм била певица.
— Каква тогава?
— Бях машинописка в едно студио. Машинописка и секретарка. Ходех на уроци по пеене, но не ми се удаваше.
— Питах се защо никога не се съгласяваш да ми попееш.
— Не мога да пея. Не ме бива. Но се опитвах. Цял живот съм си мечтала да стана певица. Това бе единственият начин да вляза във филмовата индустрия… след като нямам необходимите физически данни.
— Да, ти ми разказа за прослушването.
— Не съм ходила на никакво прослушване.
— О!
— Исках да се явя, но бях машинописка и ония евреи решиха да си остана такава.
— О!
— Вече не се издържаше. Един ден случайно се запознах с този човек, сприятелихме се, напуснах работа и се пренесох при него.
— Какво стана после?
— Ами, известно време всичко вървеше като по мед и масло.
Той стисна леко ръката й:
— Кажи ми какво стана?
За втори път Гъртруд изпитателно го изгледа, после отново сведе очи:
— Беше свестен човек. Забавен. Умееше да се весели. Не отричам, беше много мил и печелеше добре. В един момент се забърка с една организация. Там ги наричаха другояче, но бяха същите като тукашните. Има безброй такива организации. Срещу евреите. Сигурно знаеш.
— Знам. Като нашия фронт.
— Да. Разбира се, отначало не им обръщах голямо внимание, макар че предлагаха разумни идеи, които всеки би подкрепил.
— Какви например?
— Ами… също като фронта. Искаха да прочистят Холивуд. Да изгонят евреите.
— О! — прошепна Нюман.
— След време обаче той започна да приказва само за това, тъй че нямаше как да не се поинтересувам. Водеше вкъщи разни типове, стояха по цяла нощ и разговаряха.
— За какво говореха?
— За всякакви неща. Събираха се след предаванията на Коглин1 и обсъждаха какво е казал. Такива неща.
— Какво стана после?
— Отначало не ми се стори важно, но след няколко месеца видях, че действат сериозно. Моят човек беше голяма клечка в организацията. Когато отивахме на места, където се събираха негови съмишленици, всички ни гледаха. Започнах да ходя на събранията, пишех писмата му, станах му нещо като секретарка. Понякога получаваше по сто и петдесет писма седмично от цялата страна и трябваше да отговори на всичките. Купихме си нова кола и…
— Пари ли получаваше за това?
— О, да, много пари. Взехме си домашна прислужница. Но не и готвачка. Винаги съм обичала да си готвя сама. За известно време живеехме доста охолно. Постепенно обаче другите започнаха все повече да се месят. Имам предвид другите групировки. Опитвахме да се разберем, но те не искаха да се обединим. Някои от техните членове са безумци. Знаят само да викат: „Смърт на евреите, смърт на евреите“, но в главите им няма и капка здрав разум. Сещаш се, нали?
— Да.
— Разбира се, хората започнаха да се колебаят коя организация е по-добра и след време започна да се случва така, че на едно събрание идват две хиляди души, на следващото — само петдесет, след това — три хиляди. Такива работи. Нищо не можехме да предвидим. Естествено парите намаляха, защото не се знаеше дали следващата седмица изобщо ще имаме членове. Накрая той реши, че неговата организация ще е различна. Създаде нещо ново, корпус за действие. Вземаше само младежи, които имаха всички необходими качества. Набелязваха си някой квартал, пребиваха някой евреин. Действаха като Фронта. И постигаха резултати. По едно време дори си помислих, че ще изгонят всички евреи от Лос Анджелис. Разбира се, ченгетата започнаха да се навъртат наоколо заради оплакванията. Налагаше се да чакаме до късно, за да сме сигурни, че няма да се появят. Всичко това започна да ме изнервя и отвращава, защото не постигахме нищо. Няколко месеца всичко вървеше добре, но щом прекратихме акциите, корпусът започна да се разпада. Хората искаха действие, а не можехме да си позволим да ги изпращаме всяка нощ. Знаеш как е. И през цялото време той се бореше срещу другите организации, кроеше планове как да ги очерни и така нататък. Не издържах, започна да ме мъчи адско главоболие. Накрая го притиснах.
1
Чарлз Коглин (1891–1979) — католически свещеник, водил открита антисемитска пропаганда по радиото през трийсетте години на XX век. — Б.пр.