— За твое собствено добро е — рече той. Тя удвои усилията си.
— Пусни ме — заповяда.
Ръката му се дръпна като ужилена. На мъжа като че ли му трябваха няколко секунди да се овладее.
— Разбира се. Но моментът е добър да ме изслушаш.
Клиа загледа любопитно мъжа. Не го бе принудила — той се беше подчинил по-скоро като слуга, откликващ на господарката си, отколкото на момиче, което се опитва да вербува на публично място. Клиа се фокусира още по-интензивно върху мъжа. На външност не беше особено привлекателен, но усети неочакван потенциал, стабилност и покой, особена, металическа ласкавост. Чувствата му имаха различен вкус от тези на другите.
— Изслушвам само интересните хора — каза Клиа. Започваше да звучи малко твърде арогантно. Тя се смяташе за по-достойна жена, не за самохвалка от улицата.
— Разбирам — рече мъжът. Дояде стимулка и сръчно подхвърли клечката в едно кошче. Собственичката отиде до кошчето, извади пет клечки — оскъдния дневен оборот — и ги занесе отзад да ги почисти. — Е, оцеляването нещо интересно ли е?
Тя кимна.
— Като обща тема.
— Тогава ме слушай внимателно — той сериозно се приведе напред. — Знам каква си и какво можеш да правиш.
— И каква съм?
Той обърна очи към небето тъкмо в мига, в който квадратът над тях трепна и се изпълни с ярка светлина. Кожата му бе необикновено жълтеникава, като че прикриваше с грим някакво кожно заболяване, макар тя да не забелязваше сипаницата на мозъчната треска. Бузите на самата Клиа бяха покрити под мъха с дълбоки белези. — Като дете си преболедувала от треска, нали?
— Повечето я преболедуват. Това е типично за Трантор.
— Не само тук, млада ми приятелко. На всички човешки светове. Мозъчната треска е вековечният спътник на интелигентната младеж, твърде обикновена, за да я забележат, твърде безвредна, за да я лекуват. Но при тебе не е била нищо и никаква детска болест. Едва не те е убила.
Майката на Клиа се бе грижила за нея през лошия период и беше починала само месеци по-късно при нещастен случай в шахтите. Почти не помнеше майка си, но баща й й бе разказал всичко за болестта.
— И какво?
Очите му бяха бледи и изведнъж тя осъзна, че той не я гледа право в лицето, а беше забил поглед в някаква точка вдясно от челото й.
— В момента не виждам добре. Оправям се, като усещам хората — къде са, как се движат, какви звуци издават. Там, където няма хора, се чувствам зле. Поради това предпочитам тълпите. Ти… не ги обичаш. Тълпите те дразнят. Трантор е един претъпкан с хора свят. Той те ограничава.
Клиа примигна — не беше сигурна дали е учтиво да продължава да се взира в мъртвите му очи. Не че много се притесняваше за учтивостта в ситуация като тази.
— Аз съм просто бегач и понякога правя трампи — рече тя. — Никой не ми обръща особено внимание.
— Усещам как се опитваш да ме действаш, Клиа. Искаш да те оставя намира. Тревожа те най-вече защото онова, което казвам, до някаква степен ти звучи като истина — прав ли съм?
Клиа присви очи. Не искаше да бъде нещо особено или дори паметно за този слепец в мръснозелено.
Тя затвори очи и се съсредоточи: „Забрави ме.“ Мъжът килна глава на една страна, сякаш му се беше схванал мускул. Съзнанието му имаше такъв странен вкус! Никога досега не беше усещала подобно съзнание.
Освен това бе готова да се закълне, че я лъже за слепотата… но нищо от това не беше важно пред провала й да го убеди.
— За дете си се справила добре — каза той тихо. — Прекалено добре. Има хора, които издирват успелите там, където би трябвало да се провалят. Специалните служби на двореца, тайната полиция — хич не са приятелски настроени.
Мъжът се изправи, оправи връхната си дреха и изтръска трохите от дъното на панталона си.
— Столовете са мръсни — измърмори той. — Твоето усилие да ме накараш да те забравя беше изключително мощно, може би най-мощното, което съм преживявал, но ти липсват определени умения… Ще запомня, защото съм длъжен да запомня. В момента броят на хората със същите умения като твоите на Трантор е учудващ; може би са хиляда-две хиляди души. Казаха ми, няма значение кой ми го е казал, че за повечето от вас е характерна особено силна реакция на мозъчната треска. Онези, които те издирват, грешат. Те си мислят, че тя те е отминала.
Мъжът се усмихна в нейната посока.
— Отегчавам те — рече той. — За мен е болезнено да бъда там, където не ме искат. Тръгвам си. — Той се обърна, сякаш си потърси някого, по когото да се води, и се отдалечи на крачка от масата.
— Не — настигна го гласът на Клиа, — остани за минута. Искам да те попитам нещо.
Той спря и притрепери. Изведнъж й се стори много уязвим. „Той си мисли, че мога да му причиня вреда. И може би мога!“ Искаше да разбере странния му вкус — чист и странно неустоим, сякаш този мъж, зад повърхностната маска на измамата, таеше първична честност и приличие, каквито не беше срещала досега.