Така че Данийл не биваше да знае някои неща — предложение, трудно в най-добрия случай.
Заедно, Уанда, Стетин, Клиа и Бран обаче щяха да се погрижат за това. Заедно те бяха достатъчно силни и достатъчно изкусни.
— Професор Селдън, бихте ли започнали, моля? — обади се техникът от апаратната. Гаал Дорник стоеше до него и едва се виждаше от мястото на Хари.
— Аз съм Хари Селдън, стар човек, на години.
Техникът изключи връзката със студиото и погледна Гаал, леко загрижен.
— Надявам се да е малко по-весел, когато започнем сериозно.
— Ти заминаваш за Терминус, нали? — попита го Гаал.
— Разбира се. Семейството ми е стегнало багажа и е готово да замине. Мислиш ли, че щях да бъда тук, ако…
— Срещал ли си Хари Селдън и преди?
— Никога не съм имал честта — изсумтя мъжът. — Но съм чувал легенди, разбира се.
— Той знае много добре какво прави и що за роля да играе. Никога не го подценявай — каза Гаал и макар и това да беше неточно предупреждение или описание, той спря дотук и посочи конзолата.
— Точно така — каза техникът и се съсредоточи върху апаратурата. — Сега ще дръпна завесата и ще включа скрамблерите. Никой няма да знае какво казва той — освен него самия.
Хари леко почука с пръст по облегалката на стола. Светлините на сферите станаха кехлибарени, после червени. Той се надигна от стола и се взря в мрака отвъд — представяше си лица, хора, мъже и жени, нетърпеливи да разберат каква ще е съдбата им. Е, през повечето време, поне в няколко случая, той ще може да помогне. Тежкото беше, че той не знаеше кога точно тези кратки речи щяха да станат ненужни!
Този ден щеше да запише само едно послание, другите — през следващите година и половина — тогава, когато регулираните уравнения покажеха, че е нужен поредният тласък.
С най-професорския си маниер, съвсем уверен и решителен, Хари заговори. Записа просто послание към онези от Втората фондация — психолозите и матистите, менталиците, които щяха да ги обучават и да променят линиите им на развитие — нищо кой знае колко дълбоко, просто навивки.
— На истинските си внуци — каза той — поднасям най-големите си благодарности и ви пожелавам късмет. Вие никога няма да имате нужда да чуете от мен за връхлитащата Криза на Селдън… Вие никога няма да имате нужда от нищо толкова драматично, защото знаете…
Беше говорил с Уанда предния ден и й беше обяснил последната част от пъзела на Втората фондация. Отначало тя беше разочарована и то много — толкова много й се искаше да се махне от Трантор, да започне отново на някой нов свят, колкото и пуст да е той. Но го беше понесла забележително добре.
Беше й казал също, че Данийл никога не бива да научи истинските координати на Втората фондация и на менталиците, които можеха да устоят на всички усилия на роботите жискарианци, ако някога се върнат, за да поемат юздите на тайната власт.
Само няколко минути — и приключи.
Дръпна одеялата встрани и ги метна на ръба на стола, после стана да си върви. Трите лещи се издигнаха в мрака горе.
Докато чакаше Гаал, Хари се зачуди дали Смъртта няма да бъде робот. Колко щеше да е проблематично за един робот да донесе едновременно и успокоение, и край за един човек господар! Видя голям, гладък, чернокож робот, безкрайно предпазлив и внимателен, който му служи и го ръководи до последно.
Мисълта го накара да се усмихне. Де да можеше вселената да е толкова грижлива и нежна.
92
Дорс прегърна Клиа и Бран, после се обърна към Лодовик.
— Иска ми се да можех да изпратя свой дубликат заедно с тебе — каза му тя — и да преживея онова, което ще преживееш ти.
Зад платформата с ограда малкият търговски кораб на Морс Планч, лъснал след скорошния ремонт, почиваше в гнездото си.
— Щеше да ни бъдеш много полезна — каза Лодовик.
Клиа огледа дългата редица кораби в терминала на космодрума.
— Той няма ли да дойде да ни изпрати?
— Хари ли? — попита Дорс, несигурна кого има предвид момичето.
— Данийл.
— Не зная къде е той сега — каза Дорс. — Отдавна има навика да се появява и да си отива, без да казва на никого какво е намислил. Работата му приключи.
— Трудно ми е да повярвам — лицето на Клиа почервеня. Не искаше да звучи лицемерно. — Искам да кажа…
Бран я сръчка лекичко с лакът.
Морс Планч пристъпи напред. Лодовик все още го караше да се притеснява. Е, отново щяха да пътуват на далечно разстояние. И защо да се тревожи специално за Лодовик, когато на кораба му щяха да пътуват към петдесет човекоподобни робота, временно заспали, и отрязаните глави на още много? А и билетът му за свободата също.