Тази вечер обаче Хари бе близо до покоя. Костите не го боляха много. Не усещаше толкова остро червея на скръбта. Можеше да се отпусне и да очаква с нетърпение края на този труд.
Натискът върху него стигаше твърда сърцевина. Процесът щеше да започне след месец. Беше относително сигурен какъв ще е изходът. Това беше пиковият момент. Всичко, за което бе живял и работил, скоро щеше да се изпълни, плановете му щяха да се придвижат към следващата крачка — и към слизането му от сцената. Завършек в развитието, спирки по течението.
Скоро щеше да се срещне с младия Гаал Дорник, важна фигура в неговите планове. Математически Дорник далеч не му беше непознат; и въпреки това досега те не се бяха виждали.
А Хари вярваше и че отново е видял Данийл, но не беше сигурен. Данийл не би искал той да бъде сигурен; но може би Данийл искаше от него да подозира.
Голяма част от онова, което на Трантор минаваше за история, сега вонеше на мизерия. В края на краищата в държавническото изкуство объркването беше мизерия. — а понякога мизерията беше необходимост. Хари знаеше, че Данийл има още много работа в сянка; но никога — никога — не би го казал на който и да било друг човек. Данийл се беше погрижил. И по тази причина Хари не можеше да каже пълната истина за Дорс, истинската история на странната и практически съвършена връзка, която бе имал с тази жена, която не беше жена, не беше човек дори, ала беше негова приятелка и любима.
В умората си Хари се съпротивляваше, но не можеше да потисне сантименталната тъга. Възрастта бе покварена, старците бяха преследвани от загубата на любими и приятели. Колко велико би било, ако можеше пак да навести Данийл! Беше му лесно да си представи как би преминало това посещение: след радостта от повторното събиране Хари щеше да излее част от гнева си върху ограниченията и изискванията, които му беше поставил Данийл. Най-добрият приятел, най-строгият началник.
Хари примигна и се съсредоточи в гледката зад прозореца. Напоследък беше твърде склонен да се унася в блянове.
Прекрасното сияние на океана само по себе си също беше разлагане — вече почти четири години биолуминисцентните водорасли се разрастваха все по-буйно и унищожаваха посевите в кислородните ферми. Въздухът бе леко застоял дори и на студа навън. Засега не съществуваше още заплаха от задушаване, но докога?
Адютантите, охраната и говорителите на Императора само преди няколко дена бяха обявили предстоящата победа над красивата водораслова чума и бяха засели океана с изкуствени фаги, които да контролират цъфтежа. Океанът тази вечер наистина изглеждаше по-тъмен, но може би необичайно чистото небе го засенчваше.
Смъртта може да бъде сурова и прекрасна едновременно, помисли си Хари. Сън, мечта, покой.
На половин галактика оттам Лодовик Трема пътуваше в дълбините на един имперски астрофизически изследователски кораб. Беше единственият пътник на борда. Седеше сам сред уюта на офицерската ложа и гледаше някакво лековато представление с явно удоволствие. Екипажът на кораба, внимателно подбран от класата на гражданите, преди да потегли на своята мисия, която би могла да го откъсне за месеци от цивилизованите пристанища, се бе запасил с хиляди от тези представления. Офицерите и капитаните, най-често произхождащи от баронската аристокрация, предпочитаха не чак толкова популистки филмокниги.
На вид Лодовик Трема беше четирийсет-четирийсет и петгодишен, набит, но не пълен, с лице, грозно по приятен начин, и големи длани с пръсти като наденички. Едното му око сякаш беше фиксирано в небето, а плътните му устни бяха извити надолу, като че постоянно беше склонен към песимизъм или в най-добрия случай — към спокойна неутралност. Където имаше коса, я носеше късо и равно подстригана; челото му беше високо и не познаваше бръчки, което правеше лицето му по-младо в контраст с бръчките около устата и очите.
Макар Лодовик да представляваше най-висшата имперска власт, той бе успял да спечели симпатиите на капитана и на екипажа; зад сухите, целенасочени или конкретни изказвания като че ли се криеше мил и наблюдателен ум; той никога не говореше много, макар че понякога би могъл да бъде обвинен, че говори твърде малко.
Извън корпуса на кораба геометричната фистула от хиперпространство, през която корабът минаваше по време на Скоковете, беше извън пълно наблюдение дори и за компютрите. И човеци, и машини, роби на статуса пространство-време, просто си убиваха времето до изплуването.