— Разбира се, ваше височество.
— Спести ми тия раболепни титли. Защо преследваш деца, по-малки и от мен, разстройваш лоялни родове и квартали?
— Важно е да разберем границите на човешката еволюция на Трантор, ваше височество.
Клаюс вдигна ръка.
— Моите учители ме учат, че еволюцията била дълъг, бавен процес на генетични изменения, Синтер. Какво очакваш да научиш от няколко нахлувания в личния живот и опити за отвличане?
— Не бих могъл дори да се надявам да ви бъда учител, ваше височество, но…
— Мразя да ми четат лекции — изръмжа му Клаюс и това донякъде има въздействие.
— Но ако ми позволите да продължа, сир, хора живеят на Трантор вече дванайсет хиляди години. Вече сме били свидетели на появата на народи със специфични физически и дори душевни характеристики — набитите и мургави хора от Дал, сир, или пък слугите от Лаврентий. Съществуват доказателства, сир, че определени необикновени белези през последния век са се появили при определени индивиди… Научни доказателства, както и слухове за…
— Парапсихични умения ли, Синтер? — изхихика Клаюс през разперените си пръсти и вдигна очи към тавана. Няколко прожектирани птици литнаха надолу, обкръжиха ги и започнаха да се преструват, че кълват Синтер. Императорът бе оборудвал почти целите си покои с подобни проекции, които разкриваха настроенията му, и те ни най-малко не допадаха на Синтер.
— Своего рода, ваше височество.
— Необикновени способности. Така съм чувал. Може би да въздействаме на зара при хазарт или да правим жените податливи на нашия чар? Това много би ми харесало, Синтер. Наложниците ми вече започнаха да се уморяват от моето внимание — изражението му стана докачливо. — Личи им.
„Надали мога да ги обвиня — помисли си Синтер. — Партньор с прекалено силно либидо, но не притежава нито чар, нито остроумие…“
— Въпрос на любопитство, пък може би и от значение, ваше височество.
— Междувременно причиняваш размирици в Сектори, които и без това са нещастни. Предполага се, че аз гарантирам свободата на поданиците си да не бъдат подлагани на ужасните прищевки на моите министри и съветници и дори на моите собствени. Е, моите все пак са приемливи, но… но това, но ти, Синтер!
За миг на Синтер му се стори, че императорът наистина ще прояви характер, императорска твърдост и ще забрани проекта, и за миг го полазиха студени тръпки. Клаюс се примиряваше с толкова много негови дребни прегрешения поради факта, че Синтер страшно го биваше да намира хубавици за младия Клаюс, както и да ги заменя, когато той или те започнеха да се отегчават.
Но клепачите на императора натежаха, а енергията и раздразнението му като че ли започнаха да се разсейват. Синтер прикри облекчението си. В края на краищата Клаюс Млади отново щеше да се смили.
— Моля те, добри ми човече, не се набивай толкова на очи — рече Клаюс. — Успокой топката. Онова, което имаш нужда да узнаеш, с времето ще дойде, не мислиш ли? Сигурен съм, че вземаш присърце нашите интереси. А сега във връзка с тази жена, Тирешия…
Фарад Синтер изслуша молбата на Клаюс с явен интерес, но всъщност беше включил записващото устройство и по-късно щеше да я прослуша подробно. Не можеше да повярва на късмета си. Императорът не беше забранил акциите! Наистина, можеше да пренасочи и да забави не толкова плодотворните проучвания, но той можеше да продължава.
Всъщност той не преследваше хората — изключителни или не. Синтер търсеше доказателства за най-необикновения и дълголетен заговор в цялата човешка история…
Заговор, който той беше проследил чак до епохата на Клеон Първи, но който вероятно съществуваше много отпреди това.
Мит, легенда, реалност, която ту се появяваше, ту изчезваше като призрак в историята на Трантор. Микогенийците са го наричали Данийл. Бил е един от тайнствените Вечни и Синтер бе решен да узнае още, макар и да рискуваше репутацията си.
На разговорите за Вечните се гледаше със също толкова малко уважение, колкото и на разговорите за призраци — всъщност даже с още по-малко. Мнозина на Трантор — древен свят, преливащ от изчезнал живот — вярваха в призраци. Само неколцина избраници обръщаха внимание на историите за Вечните.
Императорът продължаваше да приказва за жената, от която се интересуваше, и Синтер привидно го слушаше внимателно, но мислите му бяха далече-далече… На години далеч оттам.
Синтер си представяше как го признават за спасител на Империята. Наслаждаваше се на видения, които му вдъхваха енергия — как седи на императорския трон или, още по-добре, на мястото на Линг Чен в Комисията за обществена безопасност.