— Това е мелодията, която свирих аз — прошепна Хироко.
— Помня я — каза Фалъм, леко кимвайки с глава без да наруши концентрацията си.
— Не изпусна нито една нота — удиви се алфианката, когато етюдът свърши.
— Само че не беше правилно, Хироко. Ти не го изсвири правилно.
— Фалъм! — отсече Блис. — Не е вежливо. Не трябва…
— Моля, не се бъркай — безапелационно я сряза Хироко. — Защо, чедо, да не е правилно?
— Защото аз бих го изсвирила другояче.
— Покажи ми как.
Флейтата отново засвири, но по-усложнена мелодия, тъй като силите, които натискаха клапите, го правеха по-бързо, в по-сполучлива последователност и с по-изпипани комбинации. Музиката бе сложна, безкрайно емоционална и затрогваща. Хироко стоеше като глътнала бастун, а в залата можеше да се чуе и муха.
Дори и след като Фалъм престана да свири, тишината сякаш продължаваше да звучи, докато алфианката не си пое дълбоко дъх и не рече:
— Малко мое, изпълнявало ли си някога по-рано тази мелодия?
— Не — отвърна детето, — по-рано използвах единствено пръстите си, а тях не мога да движа по този начин — и простичко, без следа от самохвалство добави:
— Никой няма да може.
— Искаш ли да изсвириш още нещо?
— Трябва да си го измисля.
— Тоест да импровизираш?
Фалъм сбърчи вежди и погледна към Блис. Геянката кимна и соларианчето отговори:
— Да.
— Тогава, моля те, направи го — настоя Хироко.
Хлапето застина и минута-две сякаш размишляваше, а сетне започна бавно една много проста поредица от ноти, звучаща направо приспивно. Флуоресцентните лампи притъмняваха и просветваха в зависимост от това дали изразходваната енергия се усилваше или отслабваше. Никой не им обръщаше особено внимание, защото изглеждаше, че това е ефект от музиката, а не нейна причина — все едно някакъв призрачен електрически дух се подчиняваше на заповедите на звуковите вълни.
Комбинацията от ноти се повтори малко по-гръмко; сетне по-усложнена, а после във вариации, които без да губят основната тема, започнаха да стават все по-енергични и вълнуващи, карайки слушателите да затаят дъх. Накрая мелодията затихна далеч по-бързо, отколкото се бе усилвала — с ефекта на шеметно пикиране, което сякаш имаше за цел да смъкне присъстващите на земята, макар те да продължаваха да изпитват усещането, че се реят високо из въздуха.
Последва истински пандемониум9, който процепи тишината, и дори привикналият към съвършено различна музика Тривайз тъжно си помисли: „Вече никога няма да чуя това отново.“
Когато отново се възцари нежеланото беззвучие, Хироко подаде флейтата си.
— Вземи, Фалъм, тя е твоя!
Соларианчето се пресегна е радост, но Блис улови протегнатата му ръка и рече:
— Не можем да я вземем, Хироко. Това е ценен инструмент.
— Имам друга, Блис. Не е толкова хубава, но така и трябва да бъде. Тази принадлежи на човека, който ще свири най-добре с нея. Никога не съм чувала такваз музика и грешно би било аз да притежавам инструмент, дето няма да използвам наспроти възможностите му. Ще ми се да знаех обаче как може да бъде накаран той да свири, без да го докосват!
Фалъм пое флейтата и я притисна към гърдите си с израз на дълбоко задоволство.
83
И двете отделения на жилището им бяха осветени с по една флуоресцентна лампа. Трета се намираше в пристройката. Светлината бе мъждива и не ставаше за четене, но поне стаите вече не бяха съвсем тъмни.
Въпреки това не бързаха да влязат вътре. Небето бе обсипано със звезди — нещо направо омайващо за човек, роден на Терминус, където небосводът беше почти беззвезден и се забелязваше единствено мъждивият, смален от перспективата, облак на Галактиката.
От страх да не се загубят или препънат в тъмното Хироко ги бе придружила до спалните им. По целия път обратно тя държа соларианчето за ръката, а след като им запали лампите, остана навън с тях, все така вкопчена в хлапето.
Блис реши да направи още един опит, тъй като за нея бе ясно, че девойката е в състояние на дълбок емоционален шок:
— Наистина, Хироко, не можем да вземем флейтата ти.
— Не, тя трябва да принадлежи на Фалъм — въпреки категоричността си алфианката оставаше разстроена.
Тривайз продължаваше да гледа небето. Нощта бе наистина тъмна — тъмнина, която почти не се нарушаваше от бледите струйки, идващи откъм собствените им стаи и още по-малко от слабите искрици на по-отдалечените къщи. Той попита: