— Да, ето ни отново тук.
— И аз това казвам — отвърна невъзмутимо геянката. — Все в същата орбита. Поне дотолкова разбирам.
Пелорат бързо се зае да разведрява обстановката:
— Голан е предпазлив, мила. Входните станции изглеждат празни и не сме сигурни какво означава това.
— Няма защо да се тревожим — заяви Блис равнодушно. — На планетата, около която кръжим, не се забелязват признаци на разумен живот.
Тривайз се обърна към нея — изненадано и гневно:
— Какво говориш? Ти твърдеше…
— Твърдях, че на планетата има животински живот и наистина е така, но кога и къде са те учили, че животински живот непременно означава човешки същества?
— Защо не го каза веднага?
— Защото от такова разстояние не можех да съм сигурна. Едва долавях вълните на животинска нервна дейност, но при тяхната интензивност нямаше начин да различа пеперудите от хората.
— А сега?
— Сега сме много по-близо и може да сте си помислили, че спя, но аз не спях, е, освен съвсем за кратко. Аз, ако мога да употребя една неособено точна дума, се вслушвах за някакъв признак на умствена дейност, достатъчно сложна, за да означава присъствие на интелигентност.
— И не я откри?
— Бих казала — отвърна Блис с явна предпазливост, че щом от това разстояние не долавям нищо, на планетата не може да има повече от няколко хиляди човешки същества. Ако се приближим, ще мога да определя с още по-голяма точност.
— Ами това променя нещата — рече Тривайз очевидно объркан.
— Предполагам! — сопна се Блис, тъй като сънливостта изглежда я правеше раздразнителна. — Вече можете да оставите тази работа с анализите на излъчването, умозаключенията и каквото там още сте вършили. Моите геянски сетива се справят със задачата много по-ефикасно и по-сигурно. Сега разбираш какво имам предвид, когато казвам, че е по-добре да си геянин, отколкото изолат.
Тривайз не отговори веднага, полагайки усилия да се овладее. Накрая продума с любезен, почти официален тон:
— Много съм ти задължен за информацията. Все пак трябва да разбереш, че — ще използвам едно сравнение — мисълта за предимството да притежавам по-остро обоняние не е достатъчен мотив да се откажа от своята човешка същност и да стана хрътка.
34
Когато слязоха под облачния слой и бавно заплаваха през атмосферата, Забраненият свят вече се виждаше. Изглеждаше странно — като прояден от молци.
Полярните области бяха заледени, както можеше да се очаква, но не и обширни. Планинските райони бяха голи, тук-там с глетчери, ала също неособено просторни. Имаше разпръснати и отделни пустинни места.
Ако наблюдателят се абстрахираше от всичко това, планетата обещаваше да е красива. Континенталните й области бяха доста големи, начупени, така че бреговата линия бе дълга и имаше богати крайбрежни равнини. Виждаха се пищни масиви от тропически и умерено по-ясни гори, опасани от зелени ливади — и въпреки туй всичко изглеждаше като проядено от молци.
Сред горите бяха пръснати полупустинни петна, а на места в ливадите линееше оскъдна растителност.
— Някакво заболяване по растенията? — предположи Пелорат.
— Не — бавно отвърна Блис. — Нещо по-лошо и по-трайно.
— Виждал съм много светове — рече Тривайз, — но не и като този…
— Аз пък съм виждала съвсем малко светове — натърти геянката, — обаче разсъждавам с мислите на Гея. Точно така би трябвало да изглежда един свят, от който хората са изчезнали.
— Защо? — попита Тривайз.
— Помисли! — остро настоя Блис. — В никой обитаем свят няма пълно екологично равновесие. Земята първоначално го е имала, защото ако тя е планетата, на която се е зародило човечеството, трябва да е преживяла дълги епохи, през които не са съществували нито хората, нито някакъв вид, способен да развие напреднала технология и да изменя околната среда. В такъв случай, значи, е съществувало естествено равновесие — непрекъснато променящо се, разбира се. Докато на всички други обитаеми светове хората са тераформирали новата си среда и са въвеждали растителен и животински свят. Но екологичната система, която са създали, е неизбежно разбалансирана. Тя притежава само ограничен брой видове, и то тъкмо тези, които заселниците са предпочели или без които не са могли.
Пелорат каза:
— Знаеш ли за какво ми напомня това? Блис, извинявай, че те прекъсвам, но картината толкова добре съвпада, та не мога да се въздържа да не ви го спомена още сега, преди да съм забравил. Веднъж открих един стар мит за сътворението; в него животът се формира на една планета и включва ограничен контингент от видове, само такива, които са полезни или приятни за човечеството. И точно тогава първите човешки същества направили нещо глупаво — все едно какво, драги приятелю, защото старите митове обикновено са символични и действат объркващо, ако ги приемаш буквално — но тъй или иначе почвата на планетата била прокълната. „Тръни и бодили ще ти ражда тя“5, цитираше се проклятието, макар че пасажът звучи много по-добре на архаичен галактически, на който е и написан. Въпросът е, наистина ли това е било Проклятие? Неща, които хората не са харесвали или не са искали, като тръните и бодилите, може да са били необходими за баланса на екологията?