— Агора — помогна му Слав.
— Да, точно тези. Мамицата им, значи! Чу ли? Взривили големите цистерни в Елин Пелин. Сега казаха по радиото. И гле’й к’во става, значи. Сега зарад’ тях бензина скача почти два пъти. Не се издържа, бе, шефче. И колкото повече плащаме данъци, налози и такива работи, все не стигат парите.
— Много радио слушаш.
— Как много? — подскочи на седалката таксиджията и изви врат към Слав.
Двигателят изгрухтя, колата се затормози, а в купето стана по-шумно.
— Ми така, много — повтори по-силно Слав.
— Искаш да кажеш, че не е верно? — очите на шофьора застинаха в огледалото. — Бензинът е скъп, бе, шефе, не разбра ли? Аз не взимам много. Гориво, данъци… Знаеш как е. Сега пък и тези самозванци, дето събират пари за вход към кварталите. Ти к’во мислиш? Че ми е лесно, значи?
Слав не отговори и извърна глава. Загледа се в голямото пространство, обхващащо зоната от бившата Централна гара на София, опиращо чак до надлеза, свързващ града с промишлените северни части. Мястото беше заградено и очевидно пригодено за нещо. Беше издигната метална ограда, която в горната си част завършваше с бодлива тел. Изглеждаше висока и солидна. През равни разстояния се издигаха високи кули с остъклени наблюдателни вишки. Редица от високи стълбове, с насочени към оградата прожектори, които и сега бяха включени, и няколко изглеждащи като фунии устройства – „Сирени“ — помисли той. — „Но защо?“ По цялото протежение на оградата беше положена тясна ивица от тъмночервена настилка. По нея сега вървеше униформен и водеше куче със свлечена задница.
Шофьорът поглеждаше от време на време в огледалото и не изпускаше от очи Слав.
— Не си ли го виждал т’ва? — мъжът точно бе отгатнал накъде бе насочено вниманието му. — Отскоро е и това е верно. Гле’й ся, ако аз бях властта, щях да… — замисли се, ала не успя да довърши мисълта си. — Добре, че направиха тоя лагер, ама дано го напълнят. Абе, железна ръка си требва тука, значи.
Слав не пожела да поддържа разговора и мъжът се примири. Усили радиото и се съсредоточи в пътя пред себе си. Подминаха няколко велосипедисти и рехава група пешеходци, движещи се по банкета в тяхната посока. Колата премина съвсем близо до тях и те размахаха гневно ръце. Завикаха нещо, но шофьорът не се впечатли и продължи. Нямаше голям трафик, така че бързо наближаваха целта си.
Малко преди да стигнат до болницата, пред тях се изпречи спусната бариера. Беше облепена със светлоотразителни червено-бели лепенки, за да се вижда отдалеч. От нея висяха дузина метални синджири, завършващи с големи гайки. Приличаха на ресни.
Едър тип се приближи до вратата на шофьора и почука с пръст по стъклото. Таксиджията го смъкна и извади ръката си. Онзи пое нещо, извърна се и свирна с уста. Друг мъж започна да върти макара и бариерата се разклати. Докато се вдигаше, синджирите дрънчаха. Шофьорът вдигна прозореца, натисна педала на газта и колата потегли.
— И тук ли има от тези? – обади се Слав.
— Има, бе, шефче… Май не пътуваш много… — обърна се към него таксиджията. — Парцелирали са вече всички квартали на София. Взимат ти такса „вход“, казват, ама нали знаеш. Бандитска работа, но смееш ли да се опълчиш. Ще те пребият и никой няма да гъкне. Държавата изобщо не се интересува. Важното е и тя да може да те скубе. Абе, ако бях аз на власт и имах под ръка онези… Леле-е-е! Лагерът, дет’ подминахме преди малко… Казах ти!
Таксито пресече сраснал се с асфалта железопътен прелез и се раздруса.
— Нема страшно – ухили се мъжът. – Железни сме.
Малко по-късно стигнаха пред болницата. Колата спря на паркинга и изгаси мотора, а шофьорът извърна глава към него. Слав се изкриви на една страна, за да скрие от погледа на таксиджията портфейла си. Стори му се, че е успял.
Шофьорът прие с широка усмивка оставения му бакшиш:
— Тук съм, шефче. Кат’ си тръгнеш наобратно, само свирни.
— Не ме чакай, че имам работа.
Мъжът се начумери. Въпреки отказа на Слав, спусна облегалката назад, изтегна се и зачака.
Тъмните облаци бяха изчезнали и слънцето освети притихналия град. Скелетите на бившата железопътна гара и рухнал завод свидетелстваха за живота тук преди време, но сега хора почти не се срещаха. Ако зависеше от него, никога не би избрал това място за болница.
Пренебрегна хленча на някакъв просяк и пристъпи в обширното мраморно фоайе. Беше му познато — разхвърляни тапицирани столове и две-три масички, с разпилени по тях брошури. Движението на хора бе осезаемо, санитари бутаха колички, пациенти се щураха наляво-надясно: всички дейности, характерни за болница. Натрапваше се острата миризма на дезинфектант.