Едва направил няколко крачки, се сети нещо и се извърна. Колата беше на място, а таксиджията, забил глава в краката си, ровеше нещо.
Слав се доближи и почука на прозореца. Онзи вдигна глава, ухили се и спусна стъклото:
— Какво стана, шефче? Размисли ли?
Слав се приведе:
— Можеш ли да ми намериш един човек?
— Може, бе, шефе. Всичко може.
— Пръчката?
Таксиджията се сви, като че внезапна болка преряза стомаха му:
— Шефе, я влез в колата, че ще настинеш навън, значи.
Слав обиколи, отвори вратата и се настани до шофьора. Той вдигна прозореца и пусна радиото. Излъчваше се някаква музика и мъжът усили мощността.
— Така е по-добре – обърна се към Слав. – Я пак кажи, шефче, че може да не съм чул правилно.
— Можеш ли да ми намериш Пръчката? Майсторът по микроелектроника и…
— Шът! – шофьорът бутна с ръка лакътя на Слав. – Ясно. Стига си дрънкал! Знам кой е.
Слав млъкна и се загледа в ръцете си. Онзи сумтеше нещо под носа си.
— Хилядарка, шефче – обърна се към него таксиджията.
— Фиу! – подсвирна с уста Слав. — Хилядарка!? Сигурно се шегуваш.
Някаква жена се доближи до колата и почука на прозореца. Таксиджията се сепна и леко се смъкна на седалката. Отвори прозореца едва наполовина.
— До Обеля? Бързам! – жената опита да навре главата си в купето.
— Не виждаш ли, че съм зает! – викна шофьорът и махна с ръка към лицето. Тя отскочи и каза нещо, но Слав чу единствено „Идиот!“.
Таксиджията вдигна прозореца и се обърна към Слав:
— Хилядарка и получаваш телефонен номер. Там ще ти отговорят на въпроса, значи.
Слав загали бузите си. Хиляда лева са много пари, лудост някаква. От друга страна, Пръчката е най-добрият майстор по компютърни джаджи и кой знае какво може да измисли, а ако иска да събере парите за невронен екзоскелет, трябва да ускори работата. На всяка цена. Информацията за връзка с Пръчката несъмнено влиза в тази цена.
— Петстотин – каза той. – Толкова имам в себе си. Сега и на момента ги получаваш.
Шофьорът се ухили:
— Гле’й сега, то за тия пари не си струва риска.
Сянка премина през лицето му и внезапно стана сериозен:
— Че аз, ако се издъня тук… Ми, ако ти си нек’ъв… Знам ли те?
Слав бръкна в джоба си и зачака. Онзи се напрегна и се загледа в ръката му, но това не трая дълго.
— Давай кинтите!
Слав извади хартиен плик и му го подаде. Знаеше точно каква е сумата в него. Таксиджията го пое, разтвори плика между краката си и наведе глава. Извади парите и бързо ги преброи с месестите си пръсти. Когато завърши, вдигна глава и се ухили:
— Точен си, шефче – Прибра парите обратно, а плика мушна в пазвата си. Наведе се и отвори жабката на колата. Измъкна оттам тефтер и химикалка. Надраска нещо, откъсна листа и го прегъна на четири. Хвърли нещата обратно в жабката и затвори, а бележката подаде на Слав:
— И внимателно с това, чу ли? Да не се издъним, че горим и двамата.
Слав пое листчето и понечи да го разгъне.
— На друго място, а? – повиши глас мъжът.
Слав се поколеба, но реши, че таксиджията може да е прав. На улицата със сигурност има охранителни камери, съгледвачи на полицията и кой знае какви още. Пъхна листчето в джоба си, отвори вратата и изскочи навън.
— Чао, шефче – дочу зад гърба си, но не се обърна. – Ако ходиш някъде или ти трябва нещо, потърси ме на пиацата. Там, където ме намери, а?
Слав махна и продължи. Беше се запътил да провери „мрежите си“. Надяваше се на какъвто и да е улов. Както бе казал Халил — имаха сериозен бизнес.
5.
Вечерта се прибра в добро настроение. Внимателно затвори след себе си и заключи. Приближи ухо до вратата и се заслуша. Навън бе тихо. Провери дръжката — заключено. Беше си изградил навик да проверява всеки път отново и отново. Съзнаваше, че това се превръща в параноя, но по-добре параноик, вместо пребит и ограбен.
Закачи шапката на закачалката, събу си обувките и захвърли суитшърта. Въздухът бе застоял, той отвори прозореца и отвън нахлу студен въздух.
С очи потърси Плетчо. Дребният паяк си стоеше на мястото — в горния ъгъл на рамката. Всичко изглеждаше нормално.
Няколко минути по-късно затвори прозореца и се доближи до масата. Придърпа стола и се тръшна върху него. Дисплеят беше тъмен, в режим „спестяване на енергия“. Слав знаеше, че това е измамно и компютърът работи с програмата за обединяване на клъстери. Самият той я бе запуснал, преди да излезе. Доказателство бе примигващата в бърз ритъм диодна лампа на хард диска.
Натисна клавиш и екранът светна. Гледката накара ръката му да увисне във въздуха. Вместо да види програмата си, на дисплея прочете думата „здравей“, а отдолу мигаше курсор за вкарване на команда. Изправи се рязко, като бутна стола назад. Наведе глава, после я извъртя настрани — все същото: „здравей“. Някой бе влизал!