Дванайсет и седем се превърнаха в любимите числа в спомените на Джовани поради библейското им значение. Сегиз-тогиз той се отклоняваше от утвърдения модел и изброяваше поредица от шест елемента, както когато си спомни шестте гряха срещу Светия дух или шестте настроения, на които са подвластни човешките действия.
Конрад насърчаваше умствените упражнения. С острия ръб на парче глинен съд той изписваше изреденото на стената на килията им — не че можеха да прочетат написаното в мрака, а просто заради самото писане. Така той надраска седемте смъртни гряха, седемте целебни добродетели, седемте изключителни Божествени дарби, седемте духовни прояви на милост, имената на дванайсетте апостоли, дванайсетте блаженства. Ден след ден нечетимите драсканици се разрастваха върху покритата с мъх стена — като склонения на глагола, изреждани от ученик, изучаващ латински.
В един от сценариите, които обикновено се разиграваха по време на ядене, брат Джовани не казваше нищо, а само от време на време изпръхтяваше — звук, който Конрад постепенно се научи да разпознава като вид медитация. После, щом по-младият затворник събереше паниците, генерал-министърът започваше за изрежда поредната последователност.
— Да поразсъждаваме върху последните седем слова, изречени от Христа. Като видим как нашият Бог е посрещнал смъртта, може да се научим как да отворим обятия пред собствената си кончина.
Конрад взе парчето от глинения съд и се настани пред стената, а Джовани започна да диктува:
— Елои, Елои, лама савахтани — „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“32
Конрад спря, а Джовани додаде:
— Дори Христос е познал безутешността, самотата и несигурността, щом е наближил Неговият час. Той ще ни разбере и утеши, когато дойде и нашият ред.
Едно след друго Джовани изреди всичките изречения, като към всяко прибавяше кратък коментар, и така стигна до последното Consummatum est, „Свърши се!“33. „Отче! В Твоите ръце предавам духа си.“34 И монахът заключи:
— Смъртта слага край на времето ни на земята, но наред с това придава значимост на земните ни дела. Смъртта е времето да превърнем себе си в дар на Господа.
— Ти как мислиш, брате? — попита Конрад. — Дали ще приключим живота си в тази подземна дупка? Дали земните ни дела вече са към края си?
Съкилийникът му кимна.
Ръката на Конрад се отпусна покрай тялото му.
— Прости ми колебанието в Божия замисъл, брат Джовани, но защо на Светата майка църква да й е отказан талантлив човек като тебе? Дори да бе пратен да работиш извън ордена, мнозина свещеници биха могли да се възползват от твоите духовни съвети. Ами ако бе обещал на Бонавентура повече да не говориш за абат Йоахим и неговата ерес? Тогава определено не би имал причина да те държи затворен.
Конрад се примъкна по-близо до Джовани и се тръшна тежко до него. С всеки изминал месец му ставаше все по-трудно да се движи; Джовани едва се крепеше на краката си, единственото движение, което успяваше да извърши, бе да се добере до тоалетната. А дори тогава Конрад го подкрепяше, за да не се подхлъзне.
Джовани впери очи в Конрад и в погледа му се отрази оскъдната светлина, която успяваше да проникне до килията им.
— Нима наистина вярваш, че ме държат тук заради това, че подкрепям ученията на Йоахим? Църквата никога не го е заклеймявала официално, а само интерпретацията на неговите пророчества, направена от Джерардино от Борго Сан Донино. За тези си писания Джерардино на свой ред бе хвърлен в тъмницата малко след мен.
Не, тук съм, а предполагам това важи и за тебе, защото се стремях да подражавам ревностно на нашия основател. Исках да поведа ордена ни така, както го бе водил самият свети Франциск. Пътувах пеш от град на град, като лично посещавах всички наши манастири и се опитвах да водя братята ни с личния си пример, а не чрез написани съвети. Ала онези, които се отнасяха с неуважение към Правилото на свети Франциск и неговия Завет, видяха в мен заплаха за собствения си уреден животец. И ето ме тук… ето ни тук, в това неуредено жилище.
Конрад изведнъж застана нащрек. Почти бе забравил Завета на Франциск! Започна да рови из паметта си, полюшквайки се насам-натам. Някъде в писмото си Лео бе споменал, че началото на Завета ще хвърли светлина — ще хвърли искри светлина, такива бяха точните му думи — върху озадачаващото му писмо. Конрад, странна работа, едва ли не бе забравил за тази главоблъсканица, заради която се озова в тъмницата.