Примо избухна в смях. Дръпна здраво и момчето се стовари на мястото до него. Монахът ги изгледа ядосано изпод вежди, особено когато малкият му се изплези.
— Дано не натежа много. Дъската за сядане е доста тесничка — рече момчето.
— Навремето имах крава, която тежеше колкото двайсетина такива като тебе — подхвана Примо. — Не смеех да я доя близо до стена. Страх ме беше да не ме премаже. — Огледа момчето. — Като гледам, падрето май е от ревнивците. — Намигна, доволен от собственото си остроумие, и взе да си тананика небрежно: — „През гори зелени Бово яхна коня, хукна да го гони Розабела доня.“
— Фабиано! — внезапно кресна монахът. — Ръката може да те боли, но на краката ти нищо им няма.
— Не разбуждай зеленоокото чудовище, падре — рече Примо. После се изкикоти и додаде: — Нямам никакви мераци към послушника ти.
Монахът поклати ядосано глава, но момчето не му даде възможност да каже каквото и да било.
— Женен ли си, синьор? — обърна се Фабиано към фермера.
— Тц. Ама откак мама почина, май ми е време. Няма да е зле вкъщи да се позавърти жена — само двамата с тате сме си.
— И аз за това си мечтаех някога — продължи младежът. — Да се задомя и да си имам деца.
— Е, че ти пак можеш да си имаш деца, стига да не те скопят, де — успокои го Примо. — В наше село има бая синеоки копеленца — като падрето. — Ощипа кльощавия крак на спътника си толкова силно, че момчето подскочи от болка.
Тук вече чашата преля и Конрад реши, че повече не може да търпи. Намести качулката на главата си, ускори ход и изпревари двуколката. Краката му все така потъваха в калта, но той бе упорит и успяваше да поддържа добра дистанция между себе си и другите двама.
— Ей, падре, чакай, чакай де! — провикна се Примо. — Имам да те питам нещо. Сериозно е.
Монахът спря и изчака двуколката да се изравни с него, но не си свали качулката. Юпитер тръгна редом с него.
— Чувал ли си историята за танцуващите в църковния двор? — попита Примо.
Фермерът не можеше да види лицето на другия, но чу гърлен звук, който му показа, че монахът го слуша.
— Та, значи, Пресвета Богородица е, всички селяни нафиркани до козирката, обикалят между гробовете и пеят. Цяла нощ една и съща песен: „Скъпа, пожали ме“. И някои наистина ги пожалват… в храстите, ако ме разбираш. В това време вънка е такава глъчка и врява, че отчето хич не може да мигне.
Та си представяш в какъв вид се явява на литургията на другата сутрин — подпухнал, облещен, едва се крепи на краката си на олтара. Тъкмо вдига очи към небесата да започне молитвата, и вместо „Боже, бъди милостив“ се чува „Скъпа, пожали ме“. — Примо избухна в мощен кикот и заби юмрук в бедрото на младежа до себе си. — Срам! И днес като се сетя, свитки ми излизат.
Момчето разтърка крака си, за да уталожи болката, но все някак си успя да се засмее. За разочарование на Примо обаче монахът остана сериозен и дори забърза крачка.
— Нищо лично, падре — извика подире му кочияшът. — Само че седна ли на капрата, видя ли задника на Юпитер, винаги се сещам за оня отец, дето така се изложил. Няма нищо общо с тебе. — Преви се одве на седалката и така се захили, че чак се задави.
Щом монахът избърза на стотина крачки напред, момчето взе да не го свърта на капрата. Почесваше се по врата, тъмните му очи помръкнаха.
— Май прекали. Бая го ядоса.
— Нищо му няма. Ще му мине. Има дебела кожа, пък на мене ми трябваше един хубав смях след тая дъждовна нощ.
— И все пак не беше редно да му се подиграваш така. Ще ида да поговоря с него. Не бива да се разделяме.
Момчето скочи от двуколката и зашляпа в калта да настигне спътника си. Щом послушникът най-сетне се изравни с по-възрастния монах, Примо се почувства направо в ложата на театъра. Опаа. Малкият ще трябва да изтърпи едно конско, рече си. Ама няма да остане длъжен. Двамата монаси в дългите си кални раса му заприличаха на марионетката Пулчинело и жена му7 във вихъра на скандала, размахващи ръце като плашила. С нетърпение очакваше да види как по-старият халосва по-младия по главата — както баща му зашлевяваше майка му, щом нещо й се ядосаше. Но може пък на монасите да не им е позволено да дърпат ушите на любимите си. Накрая възрастният монах забави крачка, докато се изравни с двуколката.
— Накъде пътуваш, синьор? — избоботи той.
Примо си свали шапката и се постара да си придаде достатъчно овчедушен вид.
— Към манастира „Сант Убалдо“ край Губио, ваша чест. Нося дърва на тамошните монаси. Трябва първо да закарам една каручка на тях, а чак след това мога да насека и за себе си от тяхната гора. До следобед трябва да сме стигнали, стига само да не завали пак и гърбината на Юпитер да издеяни.