— Хайде, стига толкова циркове. Получи каквото искаше. Между нас да си остане, измислил си абсурдната си история, нали? Проявил си невероятна фантазия — лисица, която лети, преобразува материята, говори на свой собствен език. Никой няма да повярва на тези глупости. Ти самият не си вярваш, нали?
— Напротив, сър. Това наистина се случи.
— Сигурен ли си, че не си бродил из гората, ранен и объркан, търсейки помощ, и не си измислил тази лисица, за да добиеш чувство за сигурност?
— Да. Като изключим загубата на съзнание в немския окоп и пренасянето ми в къщурката на Франки, помня къде съм бил във всеки един момент. Вече ви разказах всичко. Изповедта ми е в папката на бюрото ви. Получих ужасни рани, от които би трябвало да умра, а сега те са зараснали. Този факт нищо ли не означава за вас? Повтарям ви, Франки Фърбо ме излекува.
Той затвори папката и се облегна назад.
— Зная, че човешката фантазия не познава граници, но това е най-невъзможната измислица, която някога съм чувал.
Уволниха ме от армията по параграф 8. Обявиха ме за петдесет на сто умствен инвалид. Преди да напусна болницата, получих парична компенсация и всичките си заплати за времето, прекарано с Франки Фърбо. Събраха се над хиляда долара. Съгласиха се дори да ми купят билет за влака до Лос Анжелес, защото там исках да отида. Не ми се връщаше във Филаделфия, където животът ми бе ужасен. Исках да започна отначало. Постъпих в Калифорнийския университет. Там те срещнах и се влюбих в теб, скъпа Каролин.
Реших да постъпя честно и да ти съобщя, че са ме уволнили от армията заради психическа непригодност. Разказах ти всичко за Франки Фърбо. Говорих ти на езика на лисиците, опитах се да те науча на него, но открих, че за хората, дори за теб, е невъзможно да го научат.
Ти заяви, че сигурно главата ми е наред, след като взимам изпитите си с лекота. Казах ти, че съм кръгъл сирак и че нямам никакви роднини. Но това не те притесняваше. Бяхме щастливи заедно. С всеки изминал ден те обиквах все повече и повече, мисля, че и ти се влюби в мен.
Реших да изучавам литература, поезия, защото исках да стана писател; втората ми специалност бе история на изкуството. Франки се оказа прав, езикът на лисиците сякаш бе създаден специално за поезия. Стиховете ми бяха прости и ясни и намираха добър прием. Ти учеше бизнесадминистрация и членуваше във „Фи Бета Капа“2. Справях се по-добре от повечето студенти, а лекциите ми доставяха неописуемо удоволствие.
Придумах те да заживеем по начина, който научих от Франки. Изпълнихме едно мое желание, което се бе породило след раздялата ми с него — върнах се в Италия. Дойдохме тук и обикаляхме, докато най-сетне открихме местност, която да прилича на гората на моя спасител. Ти се съгласи с всичко това. Заяви, че не се съмняваш в историята с Франки. Това ми помогна да запазя вярата, която смятах, че му дължа.
Бях спестил по-голямата част от парите, получени като обезщетение при уволнението, като живеех първо в палатка, сетне на тавана на Факултета по история на изкуството. Купихме къщичка на хълма, която обитаваме и до днес, и я ремонтирахме. Всичко това ти е известно.
Оттогава живеем тук, тук израснаха прекрасните ни деца. Написах и продадох на едно издателство детските си приказки, които всъщност са стихотворения. Това заедно с пенсията ми, бе достатъчно, за да преживяваме. Сами преподавахме на децата си и всичко бе както трябва.
Винаги съм смятал, че вярваш във Франки Фърбо, Каролин. Та нали ми го каза! Въобразявах си, че разбираш защо следваме съветите му. Кажи ми, скъпа, че ми вярваш, че поради някаква причина само временно си забравила защо водим такъв живот. Толкова е прекрасен, толкова е трудно да се повярва, че е реален — ето защо те оправдавам, ако си изгубила вярата си след дългите години.
Каролин ме поглежда в очите; по лицето й се стичат сълзи. Заплакала е отдавна, когато бях погълнат от спомените, когато отново преживявах случилото се.
Идва до мен и обгръща с длани лицето ми. Поглежда ме право в очите.
— Иска ми се да ти кажа, че ти вярвам, Уилям. Но това означава да те излъжа. Никога не съм те лъгала, не искам да го правя и сега. Моля те, не ме карай да те лъжа! Няма значение дали ти вярвам или не. Наистина няма значение. Ние се обичаме и това е важното. Не разбираш ли?
Каролин ме целува нежно по челото и излиза от стаята.
Седя и се опитвам да проумея думите й. Не мога да си представя, че моята съпруга не ми вярва. Сякаш целият ми живот рухва пред очите ми. Как е възможно човек да се заблуждава толкова дълбоко? Не става въпрос само за вярата във Франки Фърбо; като че ли цялото ми съществуване, всичко, в което вярвам и с което живея, е илюзия.
2
„Фи Бета Капа“ — национално дружество, основано през 1776 г., чиито членове се избират измежду най-надарените студенти. — Бел.прев.