Изведнъж Франклин се изправи рязко! По обвитите с мъка и отчаяние очи се появи особен отблясък, все едно пожар беше избухнал в тях. Той гледаше трепетно двете жени — сякаш бе получил някакво просветление, някакъв извисен импулс — все едно хиляди вулкани изригнаха изведнъж, губейки се в безкрайната небесна синева на красивите му очи. Заговори с по-силен глас — най-силният, който можеше да излезе от измършавялото му тяло, сякаш искаше да го чуят всички:
— Майко, Сюзън, искам да направите нещо за мен! Моля ви, не ми отказвайте!
— Да, Франк — със сетни сили промълви Хилъри.
— Искам ако умра… ако умра, на погребението…
— Франк, недей…
— Сюзън, скъпа, не ме прекъсвай. Искам, ако умра, на погребението ми да се пеят щастливи и весели песни, да се чува радостна музика, да се вият танци, да се играят игри, да се организират забави! Искам… искам всички… всички да знаят, че погребват щастлив човек!
Двете жени изхлипаха, давейки се в сълзи и гледайки безмълвни към Франклин.
— Моля ви, вие сте най-близките ми хора, изпълнете тази моя заръка! МОЛЯ ВИ!
Сюзън успя да кимне и да промълви „добре“, след което продължи да плаче.
Агресорите продължаваха с настъплението. По-големите американски градове вече бяха обвити в тъмен смог заради пожарите и взривовете, предизвикани от войнствените граждани. Опитите на правителството да проведе мирни преговори, бяха обречени на неуспех. Кризата се задълбочаваше. Недоволството на народа също. Всички обвиняваха властта. Агресорите спекулираха с обстоятелството, че кражбите във висшите етажи и некадърната политика са довели нещата дотук, и така допълнително озверяваха жителите. В Нюпорт, въпреки щастливите шествия на „Хепи пийпъл“, бунтовете и стачките все още не спираха. Щастливците не осигуряваха работа, не увеличаваха заплатите на хората, не вдигаха жизнения стандарт. Усмивките и позитивните приказки не помагаха на достигналите до безгранично отчаяние и ярост жители. Ала в сравнение с началото на войната, екстремистките действия в града и района бяха намалели наполовина и продължаваха да намаляват.
Въпреки войната и кризата, в „Хепи пийпъл“ непрекъснато постъпваха нови и нови членове. Все повече хора поддържаха идеите за душевната хармония, позитивното мислене, моралната възвишеност и стремеж към щастие, и въпреки че имаше и такива, които мислеха жълто-оранжевите хора за „болни мозъци“, тази организация оказваше все по-голямо влияние върху ежедневието на Нюпорт. Дори и в съседните селища и общини се появиха „щастливи“ групи.
„Хепибанд“ бе поканена да свири на големия театрален фестивал „Нюпорт танцува“, който се провеждаше в открития театър на брега на голямата река Мъруин, минаваща близо до центъра. На мястото на Франклин, в групата се подвизаваше Маркус Фрай, който, също както него, показваше забележителен певчески талант. „Хепибанд“ свиреха заедно с нюпортския хоров ансамбъл, като всички от ансамбъла бяха облекли оранжево-жълти елечета — трогателен жест за солидарност и подкрепа от тяхна страна. Две от песните изпълни Сюзън и тя бе дълго аплодирана от хилядите присъстващи на фестивала.
Кони, която бе събрала около девет хиляди долара, посети болницата заедно с Франклин, Питър и Сюзън. Франклин трябваше да ходи на няколко химиотерапии, които бяха задължителни. Той бе посетил една от тях и сега му предстоеше втора. Когато Франклин влезе в залата за химиотерапии, Кони поиска да говори с главния хирург — доктор Уинстън Калър.
Хирургът покани младата жена да влезе при него и я помоли да седне. Сетне заговори със сериозен вид.
— Искам да ви кажа някои неща относно състоянието на Франклин. Готова ли сте да ме изслушате, госпожице?
— Разбира се, господин Калър.
— Дори и да съберете пари, за да изпратите Франклин в Израел, ходенето дотам ще е безсмислено.
— Какво искате да кажете?
— Франклин вече няма никакъв шанс — продължи докторът, навеждайки виновно глава. — Туморът се развива прекалено бързо, сега е засегнал почти всички жизненоважни органи — бял дроб, черен дроб, панкреас, жлези — които се разпадат безвъзвратно.
Кони отвори уста, но не каза нищо. Не знаеше как да реагира и какво да каже в този момент.
— Съжалявам, госпожице — тя чу далечния глас на хирурга, опитващ се да се провре между внезапния порой от лоши мисли.
— А тогава, а тогава… — измънка Кони, след като се посъвзе. — А тогава, защо са нужни тези химиотерапии?