— Джони никога не е играл тази игра — или го е правил?
— Майтапиш ли се? Той ненавижда светлината на прожекторите. Въпреки че — Лиза въздъхна едва чуто — беше готов за всичко — по всяко време, навсякъде. — Тя сбърчи нос. — След като се роди Джорди той за една нощ се превърна в скапан бойскаут. Скуууучен.
— Но приятно скучен, трябва да признаеш. Обаче, като говорим за истински скучни неща, какво мислиш за това малко отклонение до онзи музей в Мариас6 след като пристигнахме тук? На мен това място ми заприлича на апартамента на някоя старица.
— Юри трябваше да свърши някаква семейна работа — Лиза издиша бавно кълбо дим. — Не видя ли как се разгорещи за онова старо бижу?
— Не знам защо ние трябваше да го видим.
— Поради някаква причина той се гордее с него; мисля, че е руско и е на някоя от императриците. — Лиза вдигна длани. — Както и да е, това го вълнува.
— Като онези отбивания в магазините за шоколади.
— Това беше за баща му. Юри си има нещо като списък за пазаруване на специални шоколади, които трябва да занесе в Ница като отидем там.
— Като каза Ница. Ще ни трябват нови бански за яхтата на Юри.
Лиза остави лулата, протегна се мързеливо и за момент огледа маникюра си.
— Не е проблем. В Ница има купища магазини. Не съм сигурна дали харесвам този цвят. Ти какво мислиш? — Тя протегна ръка към Шантел.
Жените бяха облечени небрежно в пастелни панталони и зле съчетани с тях оскъдни блузи. И двете жени харесваха ултра женствения стил, който подчертаваше ефирната им, деликатна красота.
— Опитай с онези розови блясъци, които видяхме в Шанел — как се казваха — Старгейзър пинк?
— Или може би гланцирания пъпеш…
— Знаеш ли, мислех си…
— Ти харесваш розово.
— Не, щях да кажа, че стана добре че Джони отведе Джорди у дома. Тя нямаше какво да прави докато ние купонясваме. А ако се възползваме от фармацевтиката на Юри и Раф, изобщо няма да ти остане време да бъдеш с нея. Плюс това, ти не обичаш онази бавачка с постоянната й кисела физиономия да ти се мотае наоколо.
Бледото съвършенство върху любимото лице на кинокритиците прие претенциозно изражение.
— Предполагам, че си права — въздъхна Лиза. — Права си. Не че ще кажа това на бившия си, какъвто е гадняр.
Шантел се усмихна.
— Че защо да го правиш? Е, хайде да опитаме малко от онези шоколади, които купи Юри. Дояде ми се след тревата.
— Аз не ям шоколад.
— Е, ще има повече за мен.
— Моля. Аз ще си взема една от онези ягодови торти — Лиза махна към подноса със сладкишите, донесен преди малко от рум-сървиса, — а после ще си взема от онези черни перли, които са в багажа на Юри. — Тя оголи ослепително белите си зъби с благодарност към най-добрия зъболекар от Бевърли Хилс. — Юри няма да забележи, че няколко липсват; там трябва да има стотици. И не може да са много ценни, иначе щеше да ги сложи в сейф с всички останали неща.
Шантел присви лазурните си очи.
— Аз не бих взела. Може да ги е преброил.
Лиза направи презрителна муцунка, както го правеше толкова ефектно в „Шепот за живот“ в годината когато филмът спечели Златна палма.
— Сигурна съм, че Юри може да си позволи да ми даде една-две. Или ако го направи на въпрос — тя вдигна елегантната си ръка в небрежен жест — ще предложа да му ги платя.
— Не бих се забърквала с тези неща. Този човек е много буен.
Лиза притвори пренебрежително деликатно оцветените си мигли.
— Вярвай ми — мога да се оправя с Юри.
Докато двете дами се отдаваха на шоколади, сладкиши и качествен канабис, Юри и Раф седяха срещу двама мъже в задната стая на мръсен склад на една общо взето необитаема улица в Монмартр. Недодяланите графити върху заградената с дъски сграда възпираха любопитните, както и бодливата тел върху оградата от ковано желязо, заграждаща имота, докато избледнялата табела на кирилица над невзрачния главен вход излъчваше атмосфера на небрежност или на възможен риск за минувачите. Юри се излежаваше в креслото си със златната младежка леност на богат младеж, ръцете му бяха отпуснати леко върху катедра Александър Първи в Имперски стил, която изобщо не беше на мястото си в това помещение. Макар че ако някой погледнеше под прашните чаршафи на пръснатите мебели, заобикалящи изпоцапаната маса, разделяща мъжете, той би открил повече от един предмет, носил някога сериен номер на известен музей.
— В теб ли е скицникът? — попита той провлачено на френски, без да се бои от студения поглед на едрия мъж срещу него, който приличаше на български щангист.
— Първо парите. — Непоколебим поглед.
Юри огледа бавно бръснатата глава на мъжа, който нямаше врат, а мускулестите му ръце вероятно биха могли да вдигнат кон, после сви рамене и се обърна към Рафаел.