— Отпусни се. — Джони вдигна поглед и й се усмихна окуражително. — Това е само една застраховка. — Той се облегна назад със смъртоносен на вид пистолет, изглеждащ като детска играчка в здравата му хватка.
Тя не се успокои когато той извади пълнителя, провери го и го пъхна обратно на мястото му. И наистина, ама наистина не й стана по-добре, когато той се наведе отново и извади друг, по-малък, пистолет.
— Това е прекрасно. По поръчка ли е? — Оръжието блесна в дланта му като бижу, но с някакъв отровен блясък.
— Най-новият модел на Берета — отбеляза шофьорът. — Не можах да го пропусна.
— Че кой може! Красота…
В нейния свят красотата не се свързваше със смъртоносни предмети. Те изобщо не бяха нейна стихия. Всъщност тя бе толкова далеч от всичко това и си мислеше, че може да се стопи в локва от страх точно там, където си седеше. Веднага — на секундата.
— Хей — прошепна Джони сякаш беше екстрасенс. — Всичко е наред. Не се стряскай. Отиваме до два магазина за шоколад, наоколо ще има много хора — няма как да си на по-сигурно място.
— Щом е толкова сигурно, защо бившата ти има нужда от спасители?
— Вероятно няма. Вероятно само си мисли, че има. — И дори това да беше вярно, гаджетата на Лиза — дрогирани или не — го бяха извадили от релсите. Но той нямаше да навлиза в подробности за възможните рискове, защото се нуждаеше от Ники за да задава въпросите щом стигнеха до магазините. Тя бе добре защитена. А и беше посред бял ден.
Пускайки малкия пистолет в джоба на сакото си, той пъхна другия обратно под седалката на Коул. После хвана ръката на Ники и я държа чак до първата им спирка, водейки небрежен разговор сякаш темата за оръжията и убийците никога не беше излизала на дневен ред. Дори я разсмя веднъж или два пъти преди да стигнат.
За нещастие при вида на съмнителния квартал, евтините административни сгради от другата страна на улицата и разбитата бяла врата, пред която застанаха най-накрая — без табелка, без брава или звънец — опасенията на Ники се завърнаха с пълна сила.
— Сигурен ли си, че това е мястото — прошепна тя. На нея хич не й приличаше на магазин за шоколад. Нямаше реклама, нямаше витрини, никакъв знак, че зад голата фасада съществува нещо.
— Ще разберем — отвърна Джони и удари с юмрук по олющената боя.
Вратата се отвори само на няколко инча и миризмата на топъл, пресен шоколад едва не ги събори.
Е, поне тази част, за шоколада, е правилна, помисли си Ники, чувствайки се малко по-спокойна.
След като няколко секунди по-късно тя попита за името на собственика, един строен младеж с рошава черна коса се появи иззад една от двете лъскави машини от неръждаема стомана, които разпръскваха шоколад като тънко покритие върху всякакви възможни форми. Навсякъде бяха пръснати подноси с фин шоколад.
При вида на толкова много бонбони Ники се сети за епизода от Аз обичам Люси, където Люси и Етел работеха на шоколадовия конвейер и тъпчеха устата и джобовете с шоколади с бясна скорост. Каква асоциация, замисли се тя и пръстите й се присвиха по рефлекс, а слюнните й жлези се разбесняха с пълна сила.
За момент дори забрави за възможната опасност, тъй като всички й сетива бяха атакувани от такива щедри количества шоколад.
Когато мъжът приближи, Джони прекъсна блажените мечтания на Ники:
— Попитай го дали една жена или две жени и двама мъже са били скоро тук. Едната да е била руса. Той дори може да знае Лиза от филмите. Идвали са тук за някаква специална поръчка за шоколад.
Ники потисна внезапния страх, който се върна при думите на Джони, и преведе бързо въпросите му.
— Non, non.9 — Собственикът на работилницата поклати глава и продължи да обяснява с изобилен поток от думи на френски.
Джони поглеждаше ту към него, ту към Ники докато мъжът най-накрая приключи.
— Лиза била ли е тук? Чух името й в потока от думи няколко пъти.
— Всички са били тук, но той им е обяснил, че не може да изпълни поръчката им — преведе Ники. — Имал повече клиенти отколкото му трябвали. И не харесал поведението на мъжете. Той е артист, така казва, а не магазинер, и е израснал в бандитската част на града, така че не могат да го уплашат. Казал им да си вършат работата някъде другаде. Всъщност им е казал да си го заврат отзад.
Джони свъси вежди.
— Смел човек — промърмори той. — Но за всеки случай, помоли го да ми се обади ако се появят отново. — Джони подаде на младежа визитката си.
Още една тирада като картечен огън, в която французинът изстреля отговор, който дори Джони разбра. После с грейнала усмивка и думите U2 — ясни на всеки език — продължи да прегръща Джони и да го целува по двете бузи.