Орлитън пак се усмихна. Нима го смятаха за глупак?
— С други думи, милорд, бихте искали да изпратите тази заповед и същевременно да не я изпратите.
— Бих искал по-скоро да изпратя такава заповед, която да бъде ясна за хората, които трябва да я разберат, и да остане неясна за ония, които не трябва да знаят. По този именно въпрос искам да се посъветвам с вас, защото сте изобретателен човек, стига да се съгласите да ми помогнете.
— И вие искате това, милорд, от един беден епископ, който не разполага с местоназначение, нито епархия, където да забие жезъла си?
Този път Мортимър се усмихна.
— Хайде, хайде, милорд Орлитън, да не говорим за тези неща. Знаете, че много ме ядосахте. Ако ме бяхте предупредили само, за желанието си! Но щом държите толкова, няма повече да се противопоставям. Ще имате Уустър, давам ви думата си… Аз се нагърбвам с парламента… А вие знаете също добре, че винаги сте си мой приятел.
Епископът кимна с глава. Да, знаеше тона. Самият той изпитваше все същите приятелски чувства към Мортимър и неотдавнашното им скарване не беше ги променило. Достатъчно беше да застанат един срещу друг, та да си дадат сметка. Свързваха ги премного спомени, съучастничество и взаимно възхищение. Дори тази вечер, в затрудненото положение, в което Мортимър бе изпаднал, след като най-сетне бе изтръгнал от кралицата дългоочакваното съгласие, кого бе извикал? Епископа със смъкнати рамене и патешка походка, с уморени от умствени занимания очи. Бяха дори толкова добри приятели, че бяха забравили кралицата, която ги наблюдаваше с широко отворени очи и не се чувствуваше добре.
— Та нали вашата прекрасна проповед „Doleo caput meum“ даде възможност да свалим недостойния крал? Всички още я помним. И пак вие успяхте да го накарате да абдикира.
Ето че идваше признателността! Орлитън се поклони пред тези ласкави думи.
— Значи, искате да завърша докрай задачата — каза той.
В спалнята имаше писалище, пера и хартия. Орлитън поиска нож, защото можеше да пише само с перо, подострено от него самия. Това му помагаше да се съсредоточи. Мортимър не наруши размислите му.
— Не е необходимо заповедта да е дълга — каза Орлитън след кратко мълчание.
Той гледаше разсеяно във въздуха с развеселено изражение. Явно бе забравил, че се касае за смъртта на един човек. Изпитваше чувство на гордост, задоволство на книжовник, разрешил трудната задача за редактирането на даден текст. Свел очи до масата, той написа само едно изречение с красивия си почерк, посипа го с прах за изсушаване и подаде листа на Мортимър с думите:
— Съгласен съм и да подпечатам писмото със собствения си печат, ако вие или госпожа кралицата смятате, че не трябва да слагате вашите печати.
Наистина той изглеждаше доволен от себе си. Мортимър се приближи до една свещ. Писмото беше на латински. Той прочете доста бавно:
— Eduardum occidere nolite timere bonum est.
Замисли се за миг, после се обърна към епископа:
— Eduardum occidere, това ми е съвсем ясно: nolite, недейте… да се страхувате… добре е…
Орлитън се усмихваше.
— Трябва ли да се разбере: „Не убивайте Едуард, добре е да се страхувате… да извършите това.“ — поде Мортимър, — или пък „Не се страхувайте да убиете Едуард, това е добре“? Къде е запетаята?
— Няма я — отвърна Орлитън. — Божията воля ще се прояви в начина, по който ще разбере писмото оня, който го получи. Но може ли някой да упрекне някого за самото писмо?
Мортимър изглеждаше озадачен.
— Не зная само дали Малтравърс и Гърней разбират добре латински.
— Монахът Гийом, когото аташирахте към тях, го знае много добре. Пък и пратеникът ще може да предаде устно, но само устно, че трябва да заличат следите на всяко действие, свързано с тази заповед.
— И вие наистина сте готов да поставите вашия печат? — попита Мортимър.
— Напълно.
Той бе наистина добър другар. Мортимър го изпрати чак до долу по стълбата, после се качи в спалнята на кралицата.
— Мортимър — му каза Изабел, — не ме оставяйте да спя сама тази нощ.
Септемврийската нощ не беше много студена, за да я накара да зъзне така.
IX. НАЖЕЖЕНОТО ЖЕЛЯЗО
Сравнен с огромните крепости Кенилуърт и Корф, Бъркли може да се счита за малък замък. Камъни с розови отсенки, човешки измерения — в него няма нищо страшно… свързан е пряко с гробището около църквата и плочите му за няколко години се покриват с нисък зелен мъх, нежен като копринена тъкан.
Томъс ъв Бъркли, доста добросърдечен млад мъж, който не бе склонен към жестокост спрямо себеподобните си, нямаше все пак основания да се държи прекалено благосклонно с бившия крал Едуард II, който го бе затворил четири години в Уолингфорд заедно с баща му Морис, който бе умрял там. Затова пък всичко го подтикваше да бъде предан на могъщия си тъст, Роджър Мортимър, чиято дъщеря бе негова съпруга от 1320 година. Той бе го последвал по време на въстанието през 1322 и му дължеше освобождението си преди една година.