Томъс получаваше значителната сума от сто шилинга дневно за пазенето и подслоняването на сваления крал. И жена му, Маргьорит Мортимър, и сестра му Ева, която бе съпруга на Джон Малтравърс, не бяха жестокосърдечни.
Ако зависеше само от семейство Бъркли, Едуард щеше да живее поносимо там. За нещастие той трябваше да изтърпи тримата мъчители Малтравърс, Гърней и бръснаря им Оугъл. Те не даваха отдих на бившия крал. Умът им бе много изобретателен за жестокости и едва ли не се надпреварваха, съперничейки си по остроумие и изтънченост в изтезанията.
Малтравърс се бе сетил да настани Едуард в централната кула, в едно кръгло помещение с няколко стъпки диаметър, в чийто център бе отворът на някогашен кладенец, сега пресъхнал. Достатъчна бе една погрешна стъпка и затворникът щеше да падне в дълбокия трап без изход. Затова Едуард трябваше да бъде постоянно нащрек. Този четиридесет и четири годишен мъж, който сега изглеждаше над шестдесет години, лежеше върху сноп слама, долепен до стената, или се придвижваше само пълзешком, а когато задремеше, тутакси се събуждаше, плувнал в пот, страхувайки се, че се е доближил до зиналия отвор.
Към изтезанието посредством страха Гърней прибави още едно — вонята. Караше да събират из полето зловонни трупове на животни — невестулки, уловени в дупките им, лисици, порове, както и мъртви птици, вече загнили, които хвърляха в кладенеца, та идващата от тях смрад да отрови и малкото въздух, с който разполагаше затворникът.
— Ето хубав дивеч за този кретен! — казваха тримата мъчители всяка сутрин, когато пристигаше товарът мъртви животни.
Самите те нямаха много остро обоняние, защото стояха заедно или се редуваха в стаичката над стълбата, от която се виждаше дупката, в която линееше кралят.
Понякога отвратителните миризми стигаха чак до тях. Но те бяха повод за груби шеги.
— Ама че вони този изкуфял пикльо! — викаха те, докато клатеха роговете със зарове или гаврътваха канчетата бира.
В деня, когато получиха писмото на Адам Орлитън, дълго се съвещаваха. Монахът Гийом им преведе посланието, без да се поколебае нито миг за истинския му смисъл, като им изтъкна ловката двусмислена редакция. Тримата престъпници се удряха по бедрата цял четвърт час и като повтарлха: „bonum est… bonum est!“, се превиваха от смях.
Възтъпият вестоносец, който им бяха пратили, беше предал вярно устното нареждане: „Да се заличат следите“.
Точно по този пункт умуваха.
— Тия там в двора, епископи и разни лордове, имат странни изисквания наистина! — възмути се Малтравърс. — Хем ти заповядват да убиеш, хем да не си личи!
Как да постъпят? Телата почерняват от отровата. Пък и трябваше да я вземат от хора, които можеха да се разбъбрят. Да го удушат? Примката щеше да остави следи по шията, а и цялото лице щеше да посинее.
Оугъл, бившият бръснар в Лондонската кула, има гениалното хрумване. Томъс Гърней внесе известни усъвършенствания в предложения от него план, а Малтравърс се смя до сълзи, показвайки не само зъбите, а и венците си.
— Ще бъде наказан оттам, откъдето е грешил! — извика той.
Идеята наистина му се струваше остроумна.
— Само че трябва да бъдем поне четирима — каза Гърней. — Трябва да ни помогне Бъркли.
— Ах, нима не знаеш какъв е шуреят ми Томъс! — отвърна Малтравърс. — Не отказва петте ливри дневно, но има меко сърце. Повече ще ни пречи, отколкото ще ни бъде полезен.
— Ако обещаем няколко шилинга на здравеняка Тауърли, той охотно ще ни помогне — каза Оугъл. — Освен това е толкова глупав, че дори и да се разбъбри, никой няма да му повярва.
Изчакаха да се свечери. Гърней поръча в кухнята да приготвят чудесна вечеря за затворника с пате от мозък, печени птички на скара, волска опашка със сос. Едуард не бе виждал такава вечеря от дните в Кенилуърт при братовчед си Кривата шия. Той много се учуди, отначало леко обезпокоен, а после ободрен от необичайната трапеза. Вместо да му подхвърлят една гаванка, която трябваше да закрепя на ръба на вонящия трап, го настаниха в малката съседна стая, при това на столче, което му се стори приказен лукс. И ядеше храни, на които бе забравил едва ли не вкуса! Не пестяха и виното, хубаво светлочервено вино, което Томъс Бъркли докарваше от Аквитания. Тримата тъмничари присъствуваха на угощението, като си намигаха.