— Няма да има време да го смели — пошепна Малтравърс на Гърней.
Колосът Тауърли бе застанал на вратата и напълно я задръстваше.
— Ето че сега се чувствуваме по-добре, нали така, милорд? — каза Гърней, когато бившият суверен завърши вечерята си. — Сега ще те заведем в една хубава спалня, където те чака пухено легло.
Затворникът с обръсната глава и удължена, треперяща брадичка, погледна изненадан тъмничарите си.
— Нови заповеди ли сте получили? — попита той.
Гласът му беше изпълнен с плахо покорство.
— Ами да! Разбира се! Получихме нови заповеди и ще се отнесем добре с теб, милорд! — отвърна Малтравърс. — Наредихме дори да запалят огън там, където ще спиш, защото нощите захладяваг, нали така, Гърней? Няма що, нормално е в този сезон. Вече е краят на септември.
Накараха краля да слезе по тясната стълба, да прекоси затревения двор на Кийпа, да се изкачи от другата страна по стълбата в стената. Тъмничарите му не го бяха излъгали. Действително го заведоха в спалня, ех, не в дворцова спалня, разбира се, но в хубава, чиста, варосана стая с легло с дебел пухен дюшек и мангал, пълен с пламтящи въглени. Беше едва ли не много горещо.
Виното, топлината… Сваленият крал чувствуваше лек шемет. Нима беше достатъчно едно хубаво ядене, за да съживи надеждите му? Какви бяха новите разпореждания и защо внезапно се държаха така почтително с него? Може би в кралството е избухнал бунт и Мортимър е изпаднал в немилост… Или просто младият крал се е обезпокоил най-сетне за съдбата на баща си и е изискал да се отнасят човешки с него… Но дори ако има бунт, дори ако народът е въстанал заради него, Едуард никога не би приел да се качи отново на трона, никога, той се кълнеше пред бога. Защото, станеше ли отново крал, щеше да поднови грешките си. Не беше създаден да царува. Спокоен манастир, това бе едничкото нещо, което желаеше: да се разхожда в красива градина, да му поднасят ястия по вкуса му… и да се моли. И да си пусне отново брада и коси, освен ако не остави темето си голо като монасите… Какво късогледство и непризнателност, че не благодарим на създателя за простите неща, които са достатъчни, за да направят живота ни приятен — вкусна храна, топла стая… В мангала бе пъхнат ръжен.
— Но легни си, милорд, постелята е добра, ще видиш! — подкани го Гърней.
Дюшекът наистина бе мек. Да легнеш отново в истинско легло, каква благодат! Но защо тези тримата все още са тук? Малтравърс, седнал на трикрако столче с увиснали над ушите коси и отпуснати между коленете ръце, наблюдаваше краля. Гърней подклаждаше с ръжена огъня. Бръснарят Оугъл държеше един волски рог и малък трион.
— Спи, сир Едуард, не ни обръщай внимание, ние си имаме работа — настоя Гърней.
— Какво правиш, Оугъл? — попита кралят. — Рог за пиене ли дялаш?
— Не, милорд, не за пиене. Дялам просто рог, това е всичко.
После се обърна към Гърней и като отбеляза с нокътя на палеца си нещо по рога, подметка:
— Струва ми се, че дължината е добра, нали?
Червенокосият с лице като зурла погледна през рамо и отвърна:
— Да, тъй ми се струва. Bonum est.
После пак започна да раздухва огъня.
Трионът скрибуцаше по волския рог. Когато го сряза, бръснарят подаде заострената част на Гърней, който я разгледа и пъхна нажежения ръжен вътре. Разнесе се остра миризма, която мигом изпълни стаята. Ръженът се подаде от обгорения край на рога. Гърней пак го мушна в жаравата. Как искаха кралят да спи, след като се суетяха около него. Нима го махнаха от дупката с мършата, за да го опушат сега с изгорения рог? Внезапно Малтравърс, все още седнал, запита, без да сваля погледа си от Едуард:
— Биваше ли си го твоят Диспенсър, дето толкова го обичаше?
Другите двама прихнаха. При това име нещо сякаш се разкъса в съзнанието на Едуард и той разбра, че ще го екзекутират начаса. Дали се готвеха да наложат същото жестоко изтезание както на Хю Младия?
— Вие няма да направите това! Няма да ме убиете, нали? — извика той, като се изправи рязко в леглото.
— Ние, да те убием, сир Едуард! — каза Гърней, без дори да се обърне. — Кой би могъл да ти внуши това?
Имаме нареждания. Bonum est, bonum est…
— Хайде, легни си пак — каза Малтравърс.
Но Едуард не си легна. Очите му посред голото, измършавяло лице се местеха, подобно на очи на уловен звяр, от червеникавия тил на Томас Гърней до дългото жълто лице на Малтравърс и румените бузи на бръснаря. Гърней бе извадил ръжена от мангала и разглеждаше нажежения му край.
— Тауърли, масата! — извика той.
Колосът, който чакаше в съседната стая, влезе, повдигнал в ръце тежка маса. Малтравърс затвори зад него вратата и обърна ключа. Защо им е тази маса, тази тежка дъбова дъска, която обикновено слагаха върху магаренца? Но в стаята нямаше подпори. И всред всички странни неща, които вършеха около него, тази маса, която гигантът държеше на ръце, бе най-необичайното, най-страшното за него. Как можеха да го убият с маса? Това бе последната ясна мисъл на краля.