— Хайде! — заповяда Гърней, като кимна на бръснаря.
Те се приближиха всеки откъм едната страна на леглото, хвърлиха се върху Едуард и го обърнаха по корем.
— Ах, мизерници, мизерници! — извика той. — Не, вие няма да ме убиете!
Той се мърдаше, бъхташе се и Малтравърс им дойде на помощ, но тримата не бяха достатъчни, а гигантът Тауърли не помръдваше.
— Тауърли, масата! — извика Гърней.
Тауърли си спомни какво му бяха заръчали. Той се приближи и стовари огромната дъска върху раменете на краля. Гърней повдигна робата на затворника и смъкна гащите му, които бяха толкова излинели, че се скъсаха. Изложените така задни части бяха гротескни и жалки. Но сега на убийците не им беше до смях.
Полупребит от удара, задъхващ се под масата, която го притискаше към дюшека, кралят се бъхташе и риташе. Каква енергия имаше все още!
— Тауърли, дръж му глезените! Не, не така, дръж ги раздалечени!
Кралят успя да измъкне изпод дъската голата си глава и извръщаше встрани лице, за да си поеме въздух. Малтравърс натисна с две ръце главата му. Гърней сграбчи ръжена и каза:
— Оугъл, напъхай сега рога!
Крал Едуард подскочи отчаяно, когато нажеженото желязо проникна във вътрешностите му. Нечовешкият му вой прекоси зидовете, прекоси кулата, понесе се над плочите в гробището и събуди хората в къщите на селището. Всички, които чуха този продължителен, злокобен и страхотен вик, разбраха, че в този миг убиват краля.
На другия ден сутринта жителите на Бъркли се изкачиха до замъка, за да се осведомят. Казаха им, че наистина бившият крал е умрял през нощта, най-неочаквано, като извикал силно.
— Елате го вижте, но да, приближете се — казваха Малтравърс и Гърней на градските първенци и на духовенството. — Тъкмо го преобличат сега. Влезте, нека всички влязат.
И хората от селото установиха, че върху тялото, което в момента миеха и никак не криеха от тях, нямаше следи от удар, никаква рана, никаква кръв.
Томъс Гърней и Джон Малтравърс се спогледаха. Блестящо хрумване беше този волски рог, за да вмъкнат ръжена през него. Наистина смърт без никакви следи. В тази епоха, толкова изобретателна в убийствата, те можеха да се гордеят, че са изнамерили съвършен метод.
Безпокоеше ги само неочакваното заминаване на Томъс Бъркли още преди да зазори под претекст, както бе казал на жена си, че трябвало да отиде в съседен замък. А и Тауърли, исполинът с малката глава, скрит в конюшнята, плачеше от няколко часа, седнал на земята.
Същия ден Гърней замина с кон за Нотингъм, където бе кралицата, за да й съобщи за кончината на съпруга й.
Томъс ъв Бъркли остана цяла седмица вън от имението си и се появи на разни места в околностите, за да му повярват, че не е бил в замъка, когато кралят е умрял. Но при завръщането му го чакаше неприятна изненада: трупът беше все още в дома му. Никой съседен манастир не бе пожелал да се нагърби с него. Бъркли бе принуден да пази затворника си в ковчега цял месец, като през това време продължаваше да получава по сто шилинга дневно.
Сега вече цялото кралство бе уведомено за смъртта на бившия владетел. Странни разкази, съвсем малко далеч от истината, се носеха и хората шушукаха, че това убийство няма да донесе щастие нито на ония, които са го извършили, нито на ония, които са наредили да бъде извършено, колкото и да са високопоставени.
Най-сетне един абат дойде да приеме тялото от името на глостърския епископ, който се бе съгласил да го погребе в своята катедрала. Тленните останки на крал Едуард бяха натоварени на една каруца, покрита с черно платно. Томъс Бъркли и семейството му я съпровождаха, а и хората от графството се присъединиха към погребалното шествие. При всяко спиране от миля на миля селяните посаждаха по едно дъбче.
И днес още — след шестотин години — някои от тези дъбове стоят и хвърлят черна сянка по пътя от Бъркли за Глостър.