Цяла година пастирчетата опустошаваха Франция с известна методичност в хаотичното си нашествие, без да щадят църкви или манастири. Париж се ужаси, когато разбойническата армия нахлу по улиците му, а крал Филип V се опита да ги укроти от един прозорец на двореца. Те поискаха от него да застане начело на движението им. Превзеха с пристъп Шатле, убиха превото, ограбиха абатството Сен-Жермен-де-Пре. После някаква нова заповед, също така тайнствена като предишната, ги насочи по пътищата на Южна Франция. Парижани още не се бяха съвзели от уплахата си, а пастирчетата вече заляха Орлеан. Божият гроб беше далеч: Бурж, Лимож, Сент, Перигор, Бордьоле, Гаскония и Ажне изпитаха настървението им.
Разтревожен, че вълната приближава до Авиньон, папа Йоан XXII заплаши мнимите кръстоносци с отлъчване. Те имаха нужда от жертви: избраха си евреите. От този момент градското население започна да одобрява кланетата, да се побратимява с пастирчетата. Гетата в Лектур, Овилар, Кастелсаразен, Алби, Ок, Тулуза… Тук сто и петнайсет трупа, там сто петдесет и два… Не остана нито едно селище в Лангдок, което да не си разреши собствена изкупителна касапница. Евреите от Вердюн-сюр-Гарон замеряха нападателите със собствените си деца, а после се изклаха взаимно, за да не попаднат в ръцете на безумците.
Тогава папата нареди на епископите, а кралят на сенешалите си да окажат закрила на евреите, чиято търговия им беше необходима. Граф дьо Фоа, притекъл се на помощ на сенешала в Каркасон, беше принуден да води истинско сражение, в което пастирчетата, изтласкани в тресавищата на Ег-Морт, измряха с хиляди, кой пребит, кой промушен, кой затънал или удавен. Френската земя пиеше собствената си кръв, поглъщаше собствената си младеж. Духовенството и кралските служители се обединиха в преследването на бегълците. Затвориха за тях вратите на градовете, отказаха им храна и подслон. Подгониха ги към проходите на Севените. Избесиха всички заловени на гроздове по двадесет, тридесет по клоните на дърветата. Отделни банди бродеха още почти две години, като някои се залутаха чак в Италия.
Франция, тялото на Франция боледуваше. Едва стихнала треската на пастирчетата, възникна опасността от прокажените.
Бяха ли виновни всички тези нещастници с разядена плът, с лица на мъртъвци, с ръце, превърнати в чуканчета, тези парии, затворени в своите болници за прокажени, селища на зараза и смрад, в които се размножаваха помежду си, като не можеха да напуснат пределите им освен със звънче в ръка, наистина ли бяха виновни за замърсяването на водите? Защото през лятото на 1321 година водата на изворите, поточетата, кладенците и чешмите беше на много места заразена. И през тази година френският народ се задъхваше, изжаднял пред щедрите си реки, или утоляваше жаждата си, но с ужас, очаквайки смъртта от всяка глътка вода. Дали тамплиерите се бяха докопали до някакви странни отрови, съставени от човешка кръв, урина, билки, глави на гущери, крачка на смазани жаби, промушени животни и косми на уличници, каквито според мълвата имало във всички води? Те ли бяха подтикнали към бунт прокълнатото племе, внушавайки му, както бяха признали някои прокажени по време на мъченията, че всички християни трябва да загинат или да станат прокажени самите те?
Тази напаст се появи най-напред в Поату, където пребиваваше Филип V. Скоро се разпростря из цялата страна. Народът от села и градове се втурна към селищата на прокажените, за да изтреби болните, станали внезапно обществено зло. Пощадиха само бременните, но докато отбият кърмачетата си. После хвърляха и тях в пламъците. Кралските съдии с присъдите си оправдаваха масовите кланета, а благородниците подпомагаха с опълченията си. После отново насочиха гнева си срещу евреите, обвинени в огромен, неясен заговор, подбуден, както се твърдеше, от кралете маври на Гренада и Тунис. Човек би казал, че с огромните човешки жертви Франция като че ли се опитва да успокои страховете и тревогата си.
Вятърът откъм Аквитания бе наситен с ужасната миризма на кладите. В Шинон всички евреи бяха хвърлени в голям пламтящ ров. В Париж те бяха изгорени точно срещу кралския дворец, на същия остров, носещ тяхното име, от който Жак дьо Моле бе изрекъл съдбоносното си предсказание.
И кралят умря. Умря от треска и раздиращо чревно разстройство, от което се бе заразил в Поату, собственото си владение. Умря, защото пи от водата на кралството си.
Цели пет месеца се бори със смъртта в най-страшни мъки, изтощен до крайност, превърнат в скелет.