Той видоизменяше малко положения обет и започваше да слива в мисълта си кралицата и кралството. Но ставаше все по-сроден за Изабел с Граелент, Пърсивал, Ланслот…
— И спазихте ли обета си? — попита тя.
— Нима се съмнявате?
Тя му благодари с усмивка, с малко мъгла, която прибули големите й сини очи и с протегнатата си ръка, крехка ръка, която легна като птичка в широката длан на барона. После двамата разпериха, сплетоха и сключиха пръсти…
— Мислите ли, че имаме право? — промълви тя след известно мълчание. — Обещала съм вярност на един съпруг, колкото и порочен да е той. А вие имате безукорна съпруга. И двамата сме обвързани пред бога. И аз съм била така неумолима към прегрешенията на другите… Дали се опитваше да се защити срещу самата себе си или просто да прехвърли бремето на греха върху него? Той беше седнал. Сега стана.
— Нито вие, нито аз, кралице, сме се оженили по своя воля. Заклели сме се във вярност, но без да сме избрали сами спътниците си. Подчинили сме се на решения на нашите семейства, а не на гласа на сърцата си. За души като нашите…
Той се поколеба. Любовта, която не смее да се изяви, тласка хората към най-странни постъпки. Желанието прибягва до най-възвишени приумици, за да наложи правата си. Мортимър стоеше прав до Изабел и ръцете им още бяха сключени.
— Искате ли, кралице — поде той, — да се побратимим? Ще се съгласите ли да смесим кръвта си и аз да бъда завинаги ваша опора, а вие завинаги моя дама?
Гласът му трепереше под напора на това невероятно, внезапно вдъхновение. И раменете на Изабел потръпнаха. Защото в това предложение бяха вплетени магия, страст и вяра и то бе едновременно божествено и сатанинско, рицарско и плътско. Кръвната връзка на братята по оръжие и на легендарните любовници, връзката между тамплиерите, донесена от Ориента чрез кръстоносните походи, любовната връзка също, която съединява нещастно омъжената съпруга с любимия избраник, понякога дори пред очите на съпруга, при условие, че любовта й остане целомъдрена… или че си въобразява, че ще остане. Клетва на телата, по-могъща от словесната, клетва, която не можеше да бъде нарушена, отхвърлена или анулирана. Двете човешки създания, която я произнасяха, ставаха по-близко свързани от близнаци. Онова, което притежаваше единият, ставаше притежание на другия. Задължаваха се да се защищават взаимно във всичко и да не се съгласяват единия да преживее другия. „Сигурно са се побратимили…“ Така шушукаха за някои двойки, потрепервайки леко от страх и завист.29
— Ще мога ли да искам всичко от вас? — прошепна Изабел съвсем тихо.
Мортимър отговори, като сведе клепачи.
— Отдавам се на вас — каза той. — Можете да изисквате всичко от мен и да ми дадете от себе си само онова, което искате. Любовта ми ще бъде такава, каквато вие желаете. Мога да легна гол до вас гола и да не ви докосна, ако ми заповядате така.
Истинското им желание не беше такова. Това бе по скоро ритуал, вдъхновен от чувството за чест, искрен на рицарските традиции. Влюбеният се задължаваше да докаже високото си самообладание и всесилното си уважение. Той се подлагаше на „кавалерско изпитание“, чиято продължителност зависеше изцяло от решението на любимата. Тя щеше да определи дали да трае вечно или да бъде тутакси преустановено.
— Съгласна ли сте, кралице?
Тя отговори на свой ред, свеждайки клепачи.
— На пръста, на челото, до сърцето? — попита Мортимър.
Те можеха да си убодат пръста, да изцедят няколко капки кръв в чаша, да я разклатят и всеки да отпие на свой ред. Можеха да рязнат челото си, там, където почват косите, и допрели глава до глава, да разменят мислите си…
— До сърцето — отговори Изабел.
Това бе отговорът, за който той копнееше.
В околностите пропя петел и кукуригането му прониза нощното безмълвие. Изабел си помисли, че денят, който щеше скоро да изгрее, щеше да бъде първият пролетен ден.
Роджър Мортимър разкопча надризницата си, пусна я на земята, изтръгна ризата си. Застана пред Изабел гол до кръста, с широкия си гръден кош.
Кралицата развърза блузата си. С гъвкаво движение на раменете тя освободи от ръкавите нежните си бели ръце и откри гърдите си с розови връхчета, ненакърнени от четирите раждания. Тя вложи горда решителност и едва ли не предизвикателство в този жест.
Мортимър извади камата от колана си. Изабел измъкна една дълга карфица с перла на края, която прикрепяше плитките й, и дръжките на амфора паднаха бавно надолу. Без да откъсва поглед от очите на кралицата, Мортимър с твърда ръка сряза кожата си. Кръвта потече на тънко ручейче между пухкавите кестеняви косми. Изабел се одраска по същия начин с карфицата под лявата гърда и кръвта изби като сок на плод. Тя сгърчи за миг лице, по-скоро от страх от болката, колкото от самата болка. После първа пристъпи към Мортимър и долепи гърди до широкия му набразден с алена кръв торс, като се повдигна на върха на пръстите си, за да се слеят двете рани. Всеки усети допира на чуждата плът, до която се приближаваше за първи път и на топлата кръв, която принадлежеше и на двамата.
29
Побратимяването чрез размяна и смесване на кръв се е практикувало още от дълбока древност.