Естествено, всеки владетел, който умира, е по-злочест от най-жалкия роб в кралството си. Защото бедният роб не е принуден да умре пред очите на чужди хора. Жена му и децата му могат да го заблудят, че краят му не е така близък. Няма да го обкръжат така тържествено, за да му покажат ясно, че си отива. Няма да изискват от него да състави смъртния си акт. Защото точно това искаха всички тези високопоставени лица, събрани в спалнята му. Какво представлява завещанието, ако не самолично удостоверяване на собствената смърт? Документ, предназначен за бъдещето на други… Личният му нотариус чакаше, закрепил мастилницата на ръба на дъсчицата за писане, приготвил тънката хартия и перото. Хайде, трябваше да започне… или по-скоро да свърши. Най-мъчително беше не толкова умственото насилие, колкото отказа от живота… Всяко завещание почва като молитва…
— В името на отца, сина и светия дух…
Шарл дьо Валоа проговори. А присъствуващите по мислиха, че се моли.
— Пишете, приятелю — каза той на секретаря, — нали чувате, че диктувам!… Аз, Щарл…
Той се спря, защото беше много мъчително, много страшно да чуе собственото си име за последен път. Името, та не е ли то самият символ на човешкото съществуване и на неговото единство? Валоа бе изкушен да свърши с него, защото нищо друго не го интересуваше. Но всички тези втренчени в него погледи… За последен път трябваше да изяви волята си и то заради другите, от които вече се чувствуваше така безвъзвратно отделен.
— Аз, Шарл, син на френския крал, граф дьо Валоа, д’Алансон, дьо Шартър и д’Анжу, уведомявам всички, че здрав духом, макар болен телом…
Ако изговорът беше отчасти затруднен, ако езикът се запъваше на някои думи, понякога най-прости, мозъчният механизъм като че ли продължаваше да функционира нормално. Но диктовката предизвикваше някакво раздвояване, като че ли той беше собственият си слушател. Струваше му се, че е застанал посред забулена в мъгла река. Гласът му бе отправен към брега, от който се отдалечаваше, а самият той се страхуваше от онова, което щеше да стане, когато докосне другия бряг. — …искайки милост от бога и страхувайки се от неговата присъда над душата, се разпореждам тук със себе си и имуществата си, и изказвам завещанието си и последната си воля, както следва: Първо, предавам душата си на господа бога Исуса Христа и на милосърдната му майка, както и на всички светци…
По знак на графиня дьо Ено прислужникът избърса слюнката, стекла се от ъгъла на устата му. Всички разговори бяха стихнали и хората не смееха дори да прошумолят с дрехите си. Всички изглеждаха смаяни, че в това сковано неподвижно тяло, смалено и деформирано от болестта, мисълта се бе запазила така бистра и едва ли не изискана.
Гоше дьо Шатийон прошепна на съседите си: — Няма да умре днес.
Жан дьо Торпо, един от лекарите, смръщи отрицателно лице. Според него монсеньор дьо Валоа нямаше да дочака зората. Но Гоше поде:
— Виждал съм, виждал съм умиращи… Повтарям ви, че в това тяло има още живот…
С пръст на устата, графиня дьо Ено помоли конетабъла да замълчи. Гоше беше глух и не си даваше сметка, че шепне високо.
Валоа продължаваше да диктува:
— Искам тялото ми да бъде погребано в църквата Фрер Миньор в Париж, при тленните останки на предишните ми съпруги.
Погледът му се спря върху лицето на третата му жена, живата, която скоро щеше да стане знатна вдовица. Три жени и цял изминал живот… Най-много бе обичал Катрин, втората… може би заради нейната призрачна константинополска корона. Хубавица беше Катрин дьо Куртьоне, напълно достойна да носи легендарната титла! Валоа се учудваше, че в жалката му плът, наполовина безжизнена и пред прага на унищожението, бе оцелял някакъв бегъл трепет от някогашни желания, предаващи живота. И така той щеше да почива до Катрин, до титулярната кралица на Византия. А от другата му страна щеше да бъде първата му съпруга, Маргьорит, дъщеря на неаполския крал, и двете отдавна превърнати в прах. Колко странно, че споменът за едно желание може да остане, когато обектът, който го е породил, не съществува вече! Дали при възкръсването… Но тук беше третата съпруга, която го гледаше в момента. И тя бе добра другарка в живота му. Трябваше и на нея да остави част от тялото си.
— Item30, искам сърцето ми да бъде поставено в града и мястото, където жена ми Мао дьо Сен-Пол избере своя гроб. А вътрешностите ми в абатството Шаали, тъй като правото да разделя тленните си останки ми бе дадено с вула от пресветия отец папата на…
Той се поколеба, мъчейки се да си спомни датата, която му се изплъзваше, и добави: — …По-рано31.
31
Когато папа Климент V му дава това разрешение през 1313 година, Шарл дьо Валоа е бил едва четиридесет и три годишен.