Мао се бе приближила до английската групичка. Тя кимна на Изабел с очи, в които гореше стара омраза, усмихна се на младия принц Едуард, сякаш би желала да го ухапе и най-сетне спря поглед на Робер.
— Трябва да си много нажален, драги племеннико, той беше истински баща за теб… — прошепна му тя тихо.
— И за вас, драга лельо, това е тежък удар — отвърна й той в същия тон. — Годинките ви са почти колкото неговите: възрастта, когато се умира…
В дъното на залата влизаха и излизаха хора. Изабел внезапно забеляза, че епископ Стейпълдън бе изчезнал. Или по-точно в момента се измъкваше, защото видя, че се плъзга към вратата с подмолните, леки и уверени движения на духовник, пресичащ тълпа. И каноникът д’Ирсон, канцлер на Мао, се запровира след него. И исполинката следеше с поглед бягството им. Двете жени се уловиха взаимно, че ги наблюдават.
Тутакси тревожни въпроси връхлетяха Изабел. Какво имаха да си казват Стейпълдън, пратеникът на враговете й, и канцлерът на графинята? И как се бяха запознали, след като Стейпълдън бе пристигнал предния ден? Съвсем очевидно беше, че английските шпиони бяха във връзка с Мао. „Има всички основания да иска да ми отмъсти и навреди — помисли си Изабел. — Аз издадох някога дъщерите й… Ах, как бих искала Роджър да е тук. Защо не настоях да дойде!“
За двамата духовници наистина не беше трудно да установят контакт. Каноникът д’Ирсон просто помоли да му покажат английския пратеник.
— Reverendissimus sanctvissimusque Exeteris episcopus?32 — попита го той. — Ego canonicus et comitissae Artesientis cancellarius sum.33
Възложено им бе да разговарят при пръв повод. Такъв повод бе възникнал. Сега, седнали един до друг в нишата на ецин прозорец в дъното на преддверието, с броеници в ръце, те разговаряха на латински, сякаш си препращаха ектении за умиращи.
Каноникът д’Ирсон притежаваше копие от едно много интересно писмо до кралица Изабел от някой си английски епископ, подписал се с буквата „О“. Бяха го откраднали от италиански търговец в една странноприемница в Артоа, докато спял. Този епископ „О“ съветваше получателката да не се връща в момента, а да си спечели колкото може повече привърженици във Франция, да събере хиляда рицари и да дебаркира с тях в Англия, за да изгони двамата Диспенсър и злобния епископ Стейпълдън. Тиери д’Ирсон го носеше със себе си. Иска ли монсеньор Стейпълдън да се запознае със съдържанието му? Една хартия се плъзна от наметката на каноника до ръцете на епископа, който я прочете набързо и разпозна обиграния и точен стил на Адам Орлитън. Ако лорд Мортимър поеме командуването на експедицията — се казваше още в писмото, — цялото английско благородничество ще се присъедини към него за няколко дни.
Епископ Стейпълдън гризеше нокътя на палеца си.
— Ille baro de Mortuo Mari concubinus Isabellae reginae aperte est34 — поясни Тиери д’Ирсон.
Не иска ли доказателства епископът на Ексетър? Ирсон би могъл да му достави, когато каже. Достатъчно би било да се разпитат прислужниците, да се проследи кой влиза и кой излиза от двореца в Сите, да се попитат просто приближените на двора.
Стейпълдън пъхна преписа от писмото под расото си, точно под кръста на гърдите си.
Монсеньор дьо Валоа през това време назова изпълнителите на завещанието си. Големият му печат с няколко лилии, обкръжен от надписа: „Caroli Regis Franciae filii, comitis Valesi et Andegaviae“35 се вряза във восъка, разтопен върху шнуровете, които висяха под документа.
— Мога ли да представя на ваше преосвещенство, монсеньор, моята племенница Беатрис, придворна дама на графинята? — каза Тиери д’Ирсон на Стейпълдън, като посочи красивата тъмнокоса девойка с потаен поглед и гъвкав ханш, която се приближи до тях.
Беатрис д’Ирсон целуна пръстена на епископа. Вуйчо й прошепна няколко думи на ухото й. Тогава тя отиде при графиня Мао и й каза едва чуто:
— Свършено е, госпожо.
А Мао, която все още стоеше близо до Изабел, протегна ръка, за да погали по челото младия принц Едуард.
После всеки си тръгна за Париж. Робер д’Артоа и канцлерът, защото трябваше да се занимават с управлението на кралството, Толомей, защото го зовяха сделките му. Мао, защото, пуснала в ход отмъщението си, нямаше вече какво да прави там. Изабел, защото копнееше час по-скоро да се види с Мортимър, а кралиците вдовици, защото нямаше къде да ги настанят. Дори Филип дьо Валоа трябваше да замине за Париж във връзка с управлението на огромното графство, което вече владееше фактически.