— Ела, Жано — повика го той.
Анализиращ собственото си състояние, Гучо се насилваше да изпита някакво вълнение. „Моят син, ще видя сина си!“ — казваше си той, но всъщност не чувстваше нищо. А колко пъти бе мечтал за този миг! Само че не бе предвидил тежките стъпки на селянче, които се доближаваха.
Детето влезе. Носеше къси панталони и блуза от домашно платно. Непокорният рус кичур се виеше над бялото му чело. Истинско малко селянче!
За миг и тримата мъже се смутиха и детето долови това. Пиер го побутна към Гучо.
— Жано, ето…
Трябваше да каже нещо, да каже на Жано кой е Гучо, а не можеше да каже освен истината.
— …ето баща ти.
Съвсем нелогично Гучо очакваше някакъв порив, отворени обятия, сълзи. Малкият Жано вдигна към него учудените си сини очи.
— Но на мен ми бяха казали, че е умрял! — промълви той.
Гучо изпита истински шок. Заля го вълна от гняв.
— Не, не — побърза да се намеси Жан дьо Кресе, — той пътуваше и нямаше как да пише. Нали така, приятелю Гучо?
„С какви ли не лъжи са го натъпкали! — помисли си Гучо. — Търпение, търпение… Да му кажат, че баща му е умрял, ах! Какви лоши хора! Но търпение…“
Той каза, колкото да не мълчи:
— Колко е рус!
— Да, също като чичо ни Пиер, брат на покойния ни баща — обади се Жан дьо Кресе.
— Ела при мен, Жано, ела — каза Гучо.
Детето се подчини, но грапавата му ръчичка остана безжизнена в ръката на Гучо и то избърса бузата си, когато баща му го целуна.
— Бих искал да остане няколко дни с мене — поде Гучо, — за да го заведа при вуйчо си Толомей, който иска да го види.
При тези думи Гучо несъзнателно притвори лявото си око също както Толомей.
Жано, полуотворил уста, го гледаше. Колко вуйчовци! Около него се чуваше само тази дума.
— И аз имам вуйчо в Париж, който ми изпраща подаръци — каза той с ясен глас.
— Точно при него ще отидем, ако вуйчовците ти нямат нещо против? Нали не възразявате? — попита Гучо.
— Разбира се, че не — отвърна Жан дьо Кресе. — Монсеньор дьо Бувил ни предупреждава в писмото си и настоява да не се противопоставяме на желанието ви…
Решително двамата Кресе не можеха да мръднат пръста си без съгласието на Бувил!
Брадатият си мислеше вече за подаръците, които банкерът непремено щеше да направи на внук си. Можеха да очакват някоя кесия със злато, която щеше да дойде съвсем навреме, защото тъкмо тази година болест мореше добитъка. Пък и кой знае? Банкерът беше стар. Може би възнамеряваше да впише детето в завещанието си…
Гучо вече се наслаждаваше на отмъщението си. Но може ли отмъщението да ни утеши за една изгубена любов?
Най-напред детето изпадна в захлас пред коня и папските амуниции. Никога не беше виждало по-красив кон и много се изненада, когато се видя кацнало върху него върху предната част на седлото. После се загледа в падналия от небето баща или по-скоро в онова, което можеше да види, като навеждаше или извиваше шия. То наблюдаваше прилепналите панталони, съвсем изопнати на коленете, меките ботуши от тъмна кожа и странната дреха за път с цвят на почервенели листа, с тесни ръкави, затворена до брадичката с цял ред малки копчета.
Сержантът беше облечен още по-блестящо и по-ярко в синята ливрея, лъснала на слънцето, с фестони по ръкавите и отдолу и с герб, извезан на гърдите. Но детето доста бързо си даде сметка, че Гучо даваше заповеди на сержанта, и се изпълни с голямо уважение към този баща, който говореше като господар на тъй блестящо облечена особа.
Бяха изминали вече почти четири левги. В странноприемницата Сен-Ном-ла-Бретеш, където спряха, Гучо поръча с непринудено властен тон омлет с подправки, печен на шиш петел и кисело мляко. Също и вино. Усърдното прислужване още повече засили почтителното отношение на Жано.
— Защо говорите различно от нас, месир? — попита го той. — Не казвате думите по същия начин.
Гучо се засегаа от тази забележка за тосканския му акцент, направена при това от собствения му син.
— Защото съм от Сиена, Италия, където съм роден — отвърна гордо гой. — И ти ще станеш сиенец, свободен гражданин на този град, където ние имаме голямо влияние. Но не ми викай вече месир, а падре.
— Падре — повтори послушно детето.
Гучо, сержантът и детето седнаха на масата. И докато чакаха омлета, Гучо започна да учи детето на своя език, като му посочваше предметите наоколо.
— Tavola — каза той, като улови ръба на масата, — bottiglia — като повдигна бутилката, — vino…36
Чувствуваше се притеснен пред детето, принуден. Парализираше го страхът, че то няма да го обикне, а също и страхът, че самият той няма да го обикне. Защото колкото и да си повтаряше: „Това е моят син“, все още не изпитваше нищо друго освен дълбока неприязън към хората, които го бяха възпитали.