Щом стъпи на кея на Харидж, Роджър Мортимър се почувствува съвсем като своя прапрадядо, дебаркирал двеста и шестдесет години преди него върху английска земя заедно с Вилхелм Завоевателя. И това веднага пролича по изражението, тона на гласа му и начина, по който пое всичко в свои ръце.
Той ръководеше експедицията заедно с Жан дьо Ено, като си споделяха по равно командуването, както бе нормално, защото Мортимър имаше зад себе си само справедливата си кауза, няколко английски барони и парите на ломбардците, докато графът водеше две хиляди седемстотин петдесет и седем воини, които щяха да се сражават. Независимо от това Мортимър смяташе, че Жан дьо Ено трябва да се занимава само с организирането и изхранването на войската, а самият той възнамеряваше да се нагърби с пълната отговорност за военните действия. Колкото до граф Кент, той не държеше особено да се изтъква: ако въпреки оптимистичните сведения, които бяха получили, част от благородничеството бе останало вярно на крал Едуард, войските му щяха да бъдат командувани от граф Норфолк, английския конетабъл, тоест собствения брат на Кент. А да се бунтуваш срещу заварения си брат, двадесет години по-стар от теб, който при това е лош крал, е едно, но съвсем друго е да извадиш шпага срещу любим брат, с който те дели само една година разлика във възрастта.
В желанието си да се осведоми за положението Мортимър извика лорд-мера на Харидж. Дали знае къде са кралските войски? Кой е най-близкият замък, където може да се подслони кралицата, докато дебаркират мъжете и разтоварят корабите?
— Ние сме тук — заяви той на лорд-мера, — за да помогнем на крал Едуард да се отърве от лошите си съветници, от които кралството страда и да възвърнем на кралицата дължимото й положение. Затова нашите намерения не се различават от желанието на бароните и целия английски народ.
Това бе кратко и ясно и Мортимър щеше да го повтаря при всяко спиране по пътя им, за да обясни на хората, които биха могли да се изненадат от присъствието на чуждестранните войски.
Лорд-мерът, старец с редки бели коси, който трепереше под тогата си не от студ, а от страх, като че ли не беше осведомен. Кралят, кралят ли?… Казват, че бил в Лондон, ако не е в Портсмут… Във всеки случай голям флот трябвало да се събере в Портсмут, защото миналия месец било заповядано на всички кораби да се отправят натам, за да предотвратят евентуалното френско нашествие. Това обясняваше защо в пристанището имаше толкова малко кораби.
Лорд Мортимър не пропусна да изтъкне заслугите си по този повод, особено пред месир дьо Ено, защото много ловко бе разгласил чрез емисарите си, че възнамерява да дебаркира на южното крайбрежие. Хитрината му бе успяла напълно. Но и Жан дьо Ено от своя страна можеше да бъде горд с холандските моряци, които не се бяха отклонили от курса си въпреки бурята.
Областта почти не бе охранявана. Лорд-мерът не беше чул за придвижване на войски в околността, нито бе получил друга заповед освен обичайните нареждания за бдителност. Къде да се отбият? Той им предложи абатството Уолтън, на три левги южно от Харидж, като заобиколят реките. Дълбоко в себе си много желаеше да прехвърли върху монасите грижата да подслонят тази компания.
Трябваше да съставят ескорт, който да охранява кралицата.
— Аз ще го командувам! — извика Жан дьо Ено.
— Ами дебаркирането на вашите рицари, месир, кой ще го надзирава? И колко време ще продължи то?
— Цели три дни, монсеньор, за да се подредят за поход. Ще поверя тази грижа на главния си щитоносец Филип дьо Шасто.
Мортимър бе най-много загрижен за тайните вестоносци, които бе изпратил от Холандия при епископ Орлитьн и граф Ланкасгър. Отишли ли бяха при тях двамата и бяха ли ги предупредили навреме? И къде ли се намираха сега? Би могъл навярно да узнае това чрез монасите, като прати конници, които от манастир на манастир биха стигнали до двамата водачи на вътрешната съпротива.
Властен, привидно спокоен, Мортимър крачеше по главната улица на Харидж, оградена от ниски къщи. Той се извръщаше нетърпеливо, за да види дали е сформиран ескортът, слизаше повторно до пристанището, за да ускори дебаркирането на конете, връщаше се в странноприемницата „Троа Куп“, където кралицата и престолонаследникът чакаха конете си. По същата улица, която той обхождаше, щеше да мине, и то неведнъж в продължение на няколко века историята на Англия41.
Най-сетне ескортът бе готов. Рицарите идваха, нареждаха се по четирима в редица и заемаха цялата широчина на главната улица. Слугите тичаха край конете, закопчаваха последната тока на металическото покривало. Копията се полюшваха пред тесните прозорци. Шпагите звънтяха при допир с наколенниците.
41
Харидж е получил статут на община с харта, издадена през 1318 година от Едуард II. Това пристанище скоро заема челно място в търговията с Холандия и през Стогодишната война кралският флот тръгва оттам за континента. Четиринадесет години след като дебаркира с майка си тук, Едуард III поема от Харидж за битката при Еклюз, първото от поредицата поражения, които Англия нанася на френските морски сили.