И те стояха там, в средата на пустата прерия на Канзас, под ясното лятно небе, докато Фърн изливаше със сълзите си болката, мъката и гнева, погребани в душата й в продължение на осем дълги години. Беше се вкопчила в него с цялата сила на жена, която най-накрая беше споделила най-съкровените си тайни с обичания мъж.
Медисън почти се усмихна на себе си. Беше се гордял винаги с безупречното си държание, а сега стоеше тук сам, в прегръдките на плачеща жена и наоколо нямаше жива душа, освен двата коня. Нямаше никаква представа какво щяха да кажат приятелите му, но не го беше грижа. Възнамеряваше да остане тук, докато Фърн се нуждаеше от него.
„Искаш да останеш, защото си влюбен в нея.“
Това прозрение така го зашемети, че за миг му се стори, че по-скоро Фърн го прикрепяше, а не той нея. Сигурно грешеше — не можеше да е влюбен в нея, не че не я харесваше много, харесваше я. Възхищаваше се от смелостта и честността й, но това нямаше нищо общо с любовта. Дори не обичаше такъв тип жена като нея.
Колко щеше да му се смее Фреди! Нима беше прекарал години в бягане от лапите на някои от бостънските и нюйоркските най-отбрани и изкусителни femmes fatales1, само за да попадне в капана на една фермерска дъщеря в панталони.
Фърн беше престанала да хлипа. Като подсмъркна решително, тя освободи Медисън от прегръдката си и се измъкна от неговите обятия.
— Нямах намерение да се раздрънквам — каза тя. — Ето какво се получава заради опита да ме накараш да се държа като жена.
— Ще рискувам — отговори Медисън, който беше все още разтреперан, но се окопитваше. — Харесва ми повече от опита ти да ме прогониш от града.
— Съжалявам за това. Онази нощ ме спаси Трой. Задължена съм му и желая да видя убиеца му да увисне на въжето. Да тръгваме — каза тя и се метна отново на коня си. Извади носна кърпичка и се опита да премахне следите от сълзите си. — Рийд и Пайк ще ме чакат. Не ми се иска да започнат нова разправия.
Моментът на слабост беше отлетял и тя се затвори обратно в черупката си. Дори не го изчака да седне отново на седлото, даде знак на коня си и се отдалечи. Но Медисън не желаеше да я остави да затвори вратата под носа му — сега или когато и да било. Възнамеряваше да споделя бремето и сега и завинаги.
Фърн не можеше да се справи сама. Сторената й вреда беше толкова дълбока, толкова огромна, че беше променила целия й живот. Това, съчетано със студенината на баща й, беше изопачило възгледите й за всяко нещо. Мислеше си, че никой не я обича и че мъжете можеха да изпитват само сексуални желания към нея. Той трябваше да й помогне да се научи да вярва в себе си, да повярва, че един мъж беше в състояние да я обича заради самата нея, не заради работата, която може да върши или физическото удоволствие, което можеше да му достави.
В същото време беше най-важно да овладява собственото си нарастващо желание към нея. Само ако се досетеше колко много му се искаше да се люби с нея, сигурно никога нямаше да му позволи да я приближи и щеше съвсем да изгуби доверието й. А в момента за него това беше най-важното нещо.
— Разкажи ми какво точно се е случило — помоли я той, когато се изравни с нея.
— Защо? — попита тя, като се извърна рязко към него. — За да можеш да се наслаждаваш на противните подробности?
— Вярваш ли, че това е причината?
Тя се обърна настрани, като се бореше да овладее гнева и сълзите си.
— Не, но се случи много отдавна и всичко е минало.
— Не още, все още се страхуваш и затова носиш мъжки дрехи.
— Това е абсурдно. Нося панталони, защото са по-удобни за работа.
— Страхуваш се, че ако се облечеш като жена, ще привличаш вниманието и някой мъж отново ще ти се натрапи.
— Това не е вярно.
— Тогава защо ме удряше така, сякаш се опитвах да те изнасиля?
— Смазваше ме.
— Лъжеш, Фърн — и мен, и себе си.
— В Харвард ли са те научили да четеш мислите на хората?
— Не, но когато обикнеш някого, можеш да усетиш неща, които никога не си виждал или дори подозирал в началото.
Никога преди не беше вярвал, че е така. Мислеше си, че хладнокръвното и безпристрастно наблюдение може да ти каже повече за един човек от податливото на влияние чувство, но сега, когато обичаше Фърн, не само улавяше настроението й, но и можеше да се досети за причината, която го определяше: когато я болеше, и него го болеше. Когато се опитваше да се скрие от истината, той я разбираше.
— Не те е грижа за мен — каза Фърн. — Това не е истината. Сигурно си решил, че ще бъде весело да научиш една по-особена жена да се движи, говори и да се облича като истинска дама, след което ще можеш да се върнеш в Бостън с чувството, че си прибавил малко изтънченост поне в един човек от пустошта. Това навярно произтича от силно развитото ти социално чувство. Казвали са ми, че жителите на Бостън са точно такива, вероятно тази черта им е останала от пуританските времена.