Ресторантът вече гъмжеше от желаещи да се запознаят отблизо с кухнята на „Космополис“. Човекът с Наденичката, който беше донесъл на Арчи пура, обслужваше съседната маса, на която седяха жена и малко момче с моряшки костюм. Жената четеше задълбочено менюто, а вниманието на детето изцяло беше погълнато от Човека с Наденичката. Момчето попиваше всяко негово движение. Той сякаш беше обсебил мислите му.
Арчи също си мислеше за Човека с Наденичката. От него беше излязъл отличен сервитьор — беше чевръст и вежлив и вършеше работата си така, като че ли тя му харесваше. Но Арчи не беше удовлетворен. Нещо му подсказваше, че човекът беше предопределен за по-мащабни дела. Арчи беше признателно същество. Наденичката, която беше получил след петчасов преход, беше оставила дълбок отпечатък върху впечатлителната му натура. Сърцето му подсказваше, че само един изключителен човек би могъл да се раздели с наденичка в такъв момент. А сервирането и отсервирането в нюйоркски хотел, пък бил той и най-добрият, не беше подобаваща работа за един изключителен човек. Разбира се, в основата на това неприятно положение лежеше фактът, че мъжът не можеше да си спомни с какво се е занимавал преди войната. Кой знае, помисли си с огорчение Арчи, проследявайки оттеглянето на Човека с Наденичката към кухнята, за да предаде поръчката, дали натам не се е упътил някой дяволски добър адвокат, или лекар, или архитект или нещо подобно.
Мислите му бяха нарушени от гласа на детето.
— Мамо — заинтригувано попита то, съпровождайки също като Арчи с поглед Човека с Наденичката, — защо този мъж има такова смешно лице?
— Тихо, миличък — смутено изшътка майката.
— Добре де, но защо?
— Не знам, миличък.
Вярата на детето в майчиното всезнание сякаш силно се разклати. На лицето му се изписа изражението на човек, който е бил възпрепятстван в търсенето на истината. Погледът му недоволно обходи помещението.
— Лицето му е по-смешно отколкото на онзи чичко там — сподели то със звънливото си гласче своите задълбочени наблюдения, като посочи към Арчи.
— Тихо, миличък!
— Наистина. По-смешно е.
Това до известна степен беше комплимент, но Арчи се почувства неловко. Той притисна засрамено гръб към тапицираната седалка на стола. След малко Човекът с Наденичката се върна, обслужи жената и детето и дойде при Арчи. Грозноватото му лице сияеше.
— Слушай, вчера имах страхотна вечер — каза той, като се облегна на масата.
— Така ли? — попита Арчи. — Сигурно някой купон или нещо подобно?
— Не, исках да кажа, че изведнъж започнах да си спомням разни неща. Машинарията като че ли проработи.
Арчи се надигна развълнуван. Това беше чудесна новина.
— Не може да бъде, наистина ли? Това е направо страхотно. Цена няма!
— Да, сър! Първото нещо, което си спомних, беше, че съм роден в Спрингфийлд, Охайо. Сякаш някаква мъгла започна да се вдига. Спрингфийлд, Охайо. Това е то. Изведнъж изплува в паметта ми.
— Прекрасно! Нещо друго?
— Да, сър! Точно преди да заспя, си спомних и името си.
Арчи беше покъртен до дъното на душата си.
— Ами че това е неоспорим успех! — възкликна той. — Щом веднъж вече си започнал, нищо не може да те спре. Как ти е името?
— Хм… странно! Пак го забравих. Сещам се, че започваше със С. Как беше? Скефингтън? Скилингтън?
— Сандерсън?
— Не, ей сега ще се сетя. Кънингам? Карингтън? Уилбърфорс? Дебенам?
— Денисън? — подхвърли услужливо Арчи.
— Не, не, не. На върха на езика ми е. Барингтън? Монтгомъри? Хепълтуейт? Спомних си! Смит!
— Господи! Нима?
— Сигурен съм.
— А как е малкото ти име?
В очите на човека се появи притеснение. Той се поколеба. После заговори тихо.
— Имам ужасното чувство, че е Ланселот!
— Боже мой! — каза Арчи.
— Не може наистина да е такова, нали?
Арчи се замисли. Той не обичаше да причинява болка, но чувстваше, че трябва да бъде честен.
— Може — потвърди горчивата истина той. — Хората дават на децата си какви ли не странни имена. Моето второ име е Трейси. А имам приятел в Англия, който е кръстен Кутбърт де ла Хей Хорас. За щастие всички го наричат Стинкър17.
В този момент оберкелнерът изплува в салона също тъй величествено както пълноликата Луна на тъмния небосклон и Човекът с Наденичката отново се зае с професионалните си задължения. Когато се върна, пак имаше вид на човек, който аха да подхване кръшна песен.
— Спомних си още нещо — каза той, сякаш вдигаше завеса. — Аз съм женен!
— Господи!
— Най-малкото бях женен преди войната. Тя имаше сини очи, кестенява коса и пекинез.
— Как се казваше?