— Уаташи… аз… — и махна към прозореца — към Йедо. — Уаташи отива в Йедо! — показа три пръста. „Три дни с боен кораб!“
Той се изправи и излетя от стаята, другите го последваха.
Мина по коридора и влезе в кабинета си, на масата имаше гарафи, наля си малко уиски от една.
— Някой желае ли да се присъедини към мен? — предложи сърдечно, когато другите го наобиколиха. Автоматично наля уиски на адмиралите, генерала и прусака, червено вино на Сьоратар и великолепна водка на граф Сергеев. — Възнамерявах да се придържам към плана. Съжалявам, че се оттеглих.
— Мислех, че ще получите удар — заяви Сергеев, пресуши чашата си и си наля още.
— Трябваше да приключа срещата драматично.
— Значи в Йедо след три дни?
— Да, скъпи ми графе. Адмирале, наредете флагманът18 да отплава призори, през следващите дни съберете всички кораби, подгответе ги, заредете оръдията, нека цялата флота да се упражнява, и заповядайте всички да бъдат готови и да се присъединят към нас, ако се наложи. Генерале, петстотин войници в алени униформи ще са достатъчни за почетна охрана. Господине, френският флагман ще пожелае ли да се присъедини към нас?
Сьоратар отвърна:
— Разбира се. Аз ще ви съпровождам, но предлагам Френската легация за главна квартира и пълна парадна униформа за войниците.
— Не става дума за паради, акцията е наказателна, няма да връчваме акредитивни писма, това ще направим по-късно, а не на срещата. Беше убит наш гражданин и как да се изразя? Флотата ни е решаващият фактор.
Фон Хаймрих тихо се засмя:
— Разбира се, че е решаващ фактор в тези води и в тези времена. — Той погледна Сьоратар. — Жалко, че нямам дузина полкове от пруската кавалерия, тогава бихме могли да си поделим Япония и да се справим с тяхната дяволска тъпота и пилеене на време за лоши обноски.
— Само дузина ли? — попита смразяващо Сьоратар.
— Достатъчни са, г-н Сьоратар, за всичките японци, взети заедно — нашите войски са най-добрите в света — естествено след тези на Нейно британско величество — добави немецът изискано. — За щастие Прусия може да отдели двайсет, дори трийсет полка за този малък сектор и пак ще й останат повече от достатъчно, за да се справи с всеки проблем, възникнал където и да било, особено в Европа.
— Да, добре… — Сър Уилям го прекъсна, защото Сьоратар пламна. Той допи уискито си.
— Отивам в Канагава да уредя някои неща. Адмирале, генерале, да направим кратко съвещание, когато се върна — ще дойда на борда на флагмана. О, г-н Сьоратар, какво става с г-ца Анжелик? Нали няма да възразите, ако я придружа дотук?
Тя излезе от стаята си в слънчевата светлина на късния следобед, тръгна по коридора, спусна се по главната стълба към входа. Носеше плътната рокля от вчера, пак така елегантна, още по-ефирна отпреди — с коса на опашка, със сухи очи, малко парфюм и шумолящи фусти.
Часовите на портата я поздравиха и измърмориха смутено, благоговеещи пред красотата й. Анжелик ги удостои с усмивка и се насочи към хирургията. Прислужникът китаец я изгледа и офейка.
Преди да стигне до вратата, някой я отвори. На прага застана Бабкот.
— О, здравейте, г-це Анжелик, честна дума, изглеждате прекрасно — изрече той, почти заеквайки.
— Благодаря ви, докторе — усмивката й беше мила, гласът — нежен. — Исках да попитам… Можем ли да поговорим за малко?
— Разбира се, влезте. Чувствайте се като у дома си. — Бабкот затвори вратата на хирургията, настани я на най-хубавия стол и седна на бюрото, поразен от излъчването и от начина, по който прическата й откриваше дългата и съвършена шия. Очите му бяха зачервени, изглеждаше много изморен. „Някои си живеят живота“ — помисли си той, възхитен от вида й.
— Това, което снощи изпих, беше някакъв опиат.
— Да, да. Направих го доста силен, тъй като бяхте… бяхте много разстроена.
— Всичко ми е толкова смътно и объркано, Токайдо, после идването ми тук, Малкълм. Много ли силно беше приспивателното?
— Да, да, но не е опасно. Сънят е най-доброто лекарство. Май това е най-дългият ви сън, но, за Бога, поспахте си добре, наближава четири. Как се чувствате?
— Още съм малко уморена, благодаря ви. — Отново лека усмивка. — Как е г-н Струан?
— Никаква промяна. Току-що го посетих, можете да го видите, ако желаете. Смятам, че ще се оправи. О, между другото, хванаха оня човек.
— Какъв човек?
— Единият натрапник, за когото ви споменахме вчера.
— Нищо не си спомням.
Лекарят й разказа какво се бе случило пред вратата й и в градината, как един разбойник бил застрелян, а другия го забелязали на сутринта, но успял да се измъкне.