Марлоу се зачуди: ако Струан не беше наблизо, щеше ли тя да остане наистина недостижима? Доколко сериозен съперник е Тайърър? Палидар отпада, той не е от същата кръвна група — подобно момиче не може да хареса този надут пуяк.
— Майчице, виж! — възкликна Тайърър.
Те заобиколиха носа и видяха големия залив на Йедо пред себе си, открито море зад щирборда20, дима на готварските огнища над разстилащия се град и замъка на повелителя. За тяхна изненада заливът, който обикновено гъмжеше от множество салове, сампани21 и рибарски лодки, беше почти пуст, само няколко малки черупки бързаха към брега.
Тайърър доста се разтревожи.
— Ще избухне ли война?
След пауза Марлоу отвърна:
— Те получиха своето предупреждение. Повечето от нас мислят, не… не истинска война, не още, не този път. Ще има инциденти… После, тъй като харесваше Тайърър и се възхищаваше на смелостта му, Марлоу му разкри какво мисли. — Ще има най-различни инциденти и схватки, някои от нашите хора ще бъдат убити, други ще открият, че са страхливци, трети ще станат герои, повечето ще се вцепеняват от ужас от време на време ще има и наградени, но, разбира се, ние ще спечелим.
Тайърър си спомни колко бе изплашен и как Бабкот го увери, че първия път е най-зле; сети се колко смело Малкълм се втурна след убиеца, колко очарователна бе Анжелик и колко е хубаво да си жив, млад, на първото стъпало към поста „посланик“. — Младежът се усмихна. Топлината му заля и Марлоу.
— Всички са честни в любовта и във войната, нали? — попита той.
Анжелик седеше до прозореца на болничната стая в Канагава, гледаше в пространството, слънцето разчупваше пухкавите облаци от време на време, силно парфюмираната й кърпичка бе на носа й. Зад нея Струан лежеше полубуден, полузаспал. В градината войниците патрулираха постоянно. След нападението охраната бе удвоена, от Йокохама бяха изпратени още войски с временно командващ Палидар.
Почукването на вратата я извади от унеса й.
— Да? — тя скри кърпичката в ръката си. Беше Лим. До него китаец санитар с поднос.
— Храна за господар. Госпожица иска яде, а?
— Остави я там — нареди Анжелик и посочи масата до леглото. Беше склонна да помоли да й донесат и нейния поднос, както обикновено, после промени намеренията си. — Довечера, довечера, госпожица храна столова. Разбира, а?
— Разбира — засмя се Лим, той знаеше, че когато французойката е сама, използва носна кърпа. „Аййиайя, дали носът й е толкова малък и фин като онази й част? Миризма? От каква миризма се оплаква тя? Тук още не мирише на смърт. Трябва ли да кажа на сина на тай-пан, че новините от Хонконг са лоши? Аййиайя, по-добре да ги разбере сам“. — Разбира — засия той и излезе.
— Cheri? — тя автоматично предложи пилешката супа.
— По-късно, благодаря ти, скъпа. — Малкълм Струан й отговори, както очакваше, гласът му беше слаб.
— Опитай се да хапнеш малко — настоя Анжелик, както обикновено той пак отказа.
Анжелик се върна до прозореца и потъна в дневните си сънища — искаше й се да е в безопасност у дома в Париж, в голямата къща на чичо си Мишел и нейната любима Ема, леля й, англичанката със знатен произход, която й бе като майка и изгледа нея и брат й, когато баща им замина преди много години за Хонконг; всичките те, заобиколени от лукс, Ема планираше обедите и ездата с първокласния си жребец в Булонския лес, всички й завиждаха, тя очароваше струпаната аристокрация и й се мазнеха зад гърба, покланяше се грациозно на император Луи Наполеон — племенник на Наполеон Бонапарт — и императрица Еужени. Усмихваха й се, знаеха коя е.
Ложи в театрите, „Ла комеди Франсез“, избрани маси в „Троа Фрер Провансо“, седемнайсетият й рожден ден, разговорът на сезона, чичо Мишел си спомня приключенията си на хазартните маси и надбягванията, спомня си за своите аристократи приятели, метресата си, графиня Бофоа, толкова красива, съблазнителна и предана.
Всичките спомени бяха, разбира се, за времето, когато чичо Мишел е бил младши заместник във Военното министерство, а Ема, англичанката, член на пътуваща група артисти, представящи Шекспир, дъщеря на чиновник, но без достатъчно пари, за да се покаже в столицата на света: за огромен кон или два и карета, нужни й така отчаяно, за да влезе в истинското общество, в истинския висш свят, да се срещне с онези, които биха се оженили за нея, а не с мъже, дето щяха да я използват само за леглото и да се показват с нея, а после бързо да хукнат по по-младо цвете.
— Моля те, моля те, моля те, чичо Мишел, това е толкова важно!
21
Сампан (кит.) — дървен плоскодънен едномачтов плавателен съд в Югоизточна Азия, задвижван с весла и платно.