— Там ли живее?
— Не съм сигурен, но… — Хирага млъкна, една идея се въртеше в главата му. — Слушай, ако ме приемат, ще ходя навсякъде, ще разбера всичко за защитата им, ще се кача на военните им кораби и…
— И някоя нощ — поде Ори тутакси, изпреварвайки го — може би ще завземем или потопим един.
— Да.
И двамата засияха при тази мисъл, свещта трептеше и хвърляше странни сенки.
— При хубав вятър — започна Ори тихо, — южен вятър, както тази вечер, с петима или шестима шиши, с няколко бурета с петрол, предварително укрити в необходимите складове… дори и без това ще минем: можем да направим запалителни бомби и да подпалим Йошивара. Вятърът ще раздуха пожарите в селото, те ще се разпрострат из Колонията и ще я изпепелят! Нали!
— А корабът?
— В суматохата с гребане ще се доберем до големия. Ще бъде лесно, нали?
— Няма да е лесно, но какъв удар само!
— Соно-джой!
21.
Четвъртъкът, 18 октомври
— Влез! О, добро утро, Андре! — възкликна Анжелик със сърдечност, която противоречеше на тревогата й. — Много си точен. Всичко наред ли е при теб?
Андре кимна, затвори вратата на малката приземна стая, свързана със спалнята й и използвана вместо будоар във Френската легация; още веднъж се учуди на самообладанието й и на способността й да разговаря. Той учтиво й целуна ръка, после седна срещу нея. Стаята изглеждаше мрачна заради старите столове, chaise37 и бюрото, заради измазаните с хоросан стени с няколко евтини живописни картини от модните френски художници Дьолакроа и Коро.
— Армията ме научи. Точността е на второ място след светостта.
Девойката се засмя на шеговитата забележка.
— La! Не знаех, че си бил в армията.
— Получих назначение за година в Алжир, бях на двайсет и две, след университета — нищо особено, просто помогнах да потушим един от обикновените бунтове. Колкото по-скоро разбием напълно бунтовниците и присъединим Северна Африка към френската територия, толкова по-добре. — Той разсеяно пропъди мухите и я огледа. — Изглеждаш по-красива от друг път. Твоето… твоето състояние ти отива.
Очите й загубиха цвета си и погледът й стана твърд.
Бе прекарала нощта зле, леглото тук в неподредената, овехтяла спалня бе неудобно. В мрака тревогите й бяха надвили увереността й и доста се бе притеснила от бързото напускане на покоите си при Струан и от липсата на удобства. Призори настроението й не се бе подобрило и отново я завладя всепоглъщащата мисъл: мъжете са виновни за всичките й беди. Отмъщението ще бъде сладко.
— Имаш предвид, че скоро ще се омъжа, нали?
— Разбира се — отвърна той и Анжелик раздразнена се почуди какво става с него и защо е толкова груб и хладен, както снощи, когато свиреше ли, свиреше без обикновения си плам. Андре имаше тъмни кръгове под очите и чертите му изглеждаха по-изострени от обикновено.
— Нещо не е наред ли, скъпи ми приятелю?
— Не, скъпа Анжелик, нищо, нищо няма.
„Лъжец — помисли си тя. — Защо мъжете лъжат толкова много — и другите, и самите себе си?“
— Успя ли?
— И да, и не.
Знаеше, че я върти на шиш, и внезапно му се прииска да я накара да се гърчи пред него, искаше му се да раздуха пламъците, за да я накара да пищи и да плати заради Хана.
„Луд си — помисли си Андре. — Анжелик не е виновна. Така е, но заради нея отидох снощи в Трите шарана и се срещнах с Райко; докато разговаряхме на нашата смесица от японски, английски и пиджин, внезапно усетих, че другото е било само отвратителен кошмар и че Хана ще се появи всеки момент с усмивка в погледа, а сърцето ми ще подскочи, както винаги; двамата ще напуснем Райко, ще се къпем заедно, ще си играем в банята, ще ядем насаме и ще се любим, без да бързаме. Но щом осъзнах, че с Хана е свършено завинаги, във вътрешностите и в мозъка ми сякаш плъзнаха червеи, едва не повърнах.
— Райко, трябва да зная кои са били тримата й клиенти.
— Толкова съжалявам, Фурансу-сан, казах и преди: нейната мама-сан умря, хората от Къщата се пръснаха, Кръчмата на четиридесетте и седем ронини умря.
Сигурно има някакъв начин да открием то…
— Никакъв. Толкова съжалявам.
— Тогава кажи ми истината… истината, как умря тя.
— С твоя нож в гърлото си, толкова съжалявам.
— Тя ли го е направила? Харакири?
Райко бе отговорила, със същия търпелив глас, с който му бе разказвала една и съща история и му бе отговаряла по един и същ начин на едни и същи въпроси десетки пъти:
— Харакири е древен обичай, почтен обичай, единственият, който изкупва злото. Хана предаде теб и нас, собственици, покровители и самата себе си — това беше кармата й в този живот. Няма какво друго да кажа. Толкова съжалявам, остави я в покой. Сега мина четирийсетият ден от смъртта й, нейният ками ден, когато човек се преражда или се превръща в ками. Остави нейното ками38, духа й, в покой. Толкова съжалявам, не заговаряй отново за нея. Е, какво друго мога да сторя за теб?“
Анжелик седеше изправена на стола, както бе научена от дете, обезпокоена го наблюдаваше, едната й ръка бе отпусната в скута, с другата отпъждаше мухите. Два пъти бе повторила:
— Какво имаш предвид, като казваш: и да, и не?
Но Андре не я бе чул, изглеждаше, сякаш е в транс.
Точно така изглеждаше и чичо й, преди тя да тръгне от Париж, а леля й бе рекла:
— Остави го, кой знае какви дяволи се въртят в главата на един разтревожен мъж.
— Какви проблеми има той, лельо?
— Ах, cherie, целият живот се превръща в тревога, когато човек печели по-малко от необходимото. Данъците ни съсипват, Париж е същински капан от данъци и алчност и е безнравствен, Франция отново тътне, франкът поевтинява всеки месец, цената на хляба се удвои за половин година. Остави го, горкичкият, той прави каквото може.
Анжелик въздъхна. „Да, горкичкият. Утре ще направя всичко, което е по силите ми, ще говоря с Малкълм, той ще уреди изплащането на дълговете му. Такъв добър човек не бива да лежи в затвора за дългове; Каква ли сума дължи? Няколко луидора…“
Тя осъзна, че Андре е дошъл на себе си и я гледа.
— И да, и не, Андре? Какво означава това?
— Да, имат такова лекарство, но не можеш да го изпиеш още, тъй като…
— Но защо, защо…
— Mon Dieu, бъди търпелива, ако искаш да чуеш какво ми каза мама-сан. Все още не можеш да го изпиеш то не бива да се взима преди тридесетия ден, после се пие отново на тридесет и петия, защото напитката — настойка от билки — трябва да е прясна.
Думите му провалиха простичкия й план: Андре трябваше да й даде напитката или прахчето, което е получил снощи, тя щеше да го изпие веднага и да си легне под предлог, че има нервен пристъп. Voila! Слаба болка в стомаха, и след няколко часа или най-много след ден всичко ще бъде превъзходно.
За момент усети, че целият й свят рухва, но успя да се овладее. „Престани! Сама си! Ти си героинята, която силите на злото са омагьосали. Бъди силна, бори се сама, може да ги победиш!“
— Трийсет дни? — Анжелик сякаш се задушаваше.
— Да, и да повториш на тридесет и петия ден. Бъди изпълнителна и…
— А какво ще стане след това, Андре? Бързо ли действа?
— За Бога, нека свърша. Тя каза, че обикновено действа веднага. Втората доза невинаги е необходима.
— Има ли нещо, което да взема незабавно?
— Не. Няма такова лекарство.
— А нейното безотказно ли действа?
— Да. — На същия въпрос Райко бе отговорила: — От десет случая девет са успешни. Ако лекарство не подейства, има и други начини.
— За лекар ли става дума?
— Да. Лекарството обикновено действа, но е скъпо. Трябва да платя на билкаря, преди да ми го даде. Той трябва да купи билки, разбираш ли…
Андре отново се съсредоточи върху Анжелик.