Той прикри задоволството си, после се приближи и я погледна изпитателно:
— Наистина ли нямаш неприятности?
— Да, господарю. — Тя засия, излъчваше открито обожание. Бели зъби и абаносови скосени очи на класическо лице, което нито беше привлекателно, нито обикновено, но не можеше да се забрави, от цялото й присъствие лъхаше огромно достойнство. „Йоши — бе казал баща му преди девет години, когато той бе на седемнадесет. — Избрал съм ти жена. Произхожда от рода Торанага, както и ти, макар да е от по-второстепенното му коляно Миновара. Казва се Хосаки, означава «Житен клас» на древния ни език, предвестник на изобилието и плодородието, а също и «острие». Не мисля, че ще те разочарова с каквото и да било…“
„И тя не ме разочарова — помисли си с гордост Йоши. — Вече ми роди двама прекрасни синове и една дъщеря и все още е силна, винаги мъдра, уверено направлява нашите финанси — и нещо рядко за съпруга — много е приятна в леглото при случай, макар и без пламенността на моята съпруга-консорт и на партньорките ми за удоволствие, в частност — на Койко.“
Йоши пое суха кърпа от неконтузения войник и им махна да излязат. Мъжът се поклони мълчаливо и помогна на другия, все още превит от болка, да докрета до вратата.
Коленичи до нея, попивайки потта си.
— Е?
— Тук не е безопасно, нали? — попита тя тихо.
— Никъде не е безопасно.
— Първо — рече тя с нормален глас, — първо — Йоши-чан, ще се погрижим за тялото ти: баня, масаж, а после ще поговорим.
— Добре. За много неща има да си говорим.
— Да. — Хосаки се изправи усмихната и отново при изпитателния му поглед го успокои. — Наистина в Драконовия зъб всичко е наред, синовете ти са здрави, твоята съпруга-консорт и нейният син са щастливи, военачалниците и свитата ти — нащрек и добре въоръжени, — както би искал. Просто реших да ти направя кратко посещение, внезапен каприз — каза тя за подслушващите ги уши. — Просто се нуждаех да те видя и да поговоря за управлението на замъка.
„И също — да си легна с теб, красавецо мой“ — помисли си тя тайно в сърцето си, докато го разглеждаше, ноздрите й се изпълваха с мъжката му миризма, усещаше близостта му и както винаги копнееше за силата му.
„Докато си далеч, Йоши-чан, мога да се владея, но близо до теб? Ах, тогава е много трудно, макар да се преструвам, о, как се преструвам и крия ревността си от другите и се държа като идеална съпруга. Но това не значи, че и аз като всички съпруги не изпитвам бурна ревност, понякога тя стига чак до лудост, че не ми се ще да убия или дори да осакатя другите, че не ми се иска да се чувствам желана и любена със същата страст.“
— Твърде дълго те нямаше, съпруже — рече тя нежно, дощя й се той да я вземе сега, тук, на пода, да се разгонят, както си представяше, че се разгонват младите селяни.
Наближаваше пладне, ласкавият вятър бе изчистил небето. Намираха се в неговата най-интимна светая светех, покои от три стаи с татами и баня зад ъгъла на назъбения парапет. Тя му наливаше чай с обичайната си изисканост. От дете бе обучена за чайната церемония, както и той, но сега тя беше сенсей, учителка по наливане на чай по привилегия. И двамата бяха изкъпани и масажирани. Вратите бяха залостени, телохранителите — на пост, а прислужниците отпратени. Той бе облечен с колосано кимоно, а тя — със свободно кимоно — нощница, косата й бе разпусната.
— След като поговорим, мисля да отдъхна. Тогава главата ми ще бъде ясна за тази вечер.
— По целия път ли язди?
— Да, господарю. — Пътуването наистина бе трудно, с малко сън и смяна на конете на всеки три ри — около девет мили.
— За колко време пристигна?
— Два дни и половина. Придружаваше ме свита от двайсет васали под командването на военачалник Ишимото. — Тя се засмя. — Със сигурност се нуждаех от масажа и банята. Но първо…
— Почти десет ри на ден? Защо си бързала толкова?
— Главно за мое удоволствие — каза тя небрежно, лошите новини щяха да почакат. — Но първо, Йоши-чан, чай за твое удоволствие.
— Благодаря ти — Той изпи първокласния зелен чай от каничката Мин42 и я остави обратно, наблюдаваше и чакаше, увлечен от умението и спокойствието й.
След като наля отново, отпи и остави купичката си, тя започна тихо:
— Реших да дойда тук незабавно заради обезпокоителните слухове, нужно ми бе да убедя себе си и твоите военачалници, че си добре — според слуховете те заплашва опасност, а Анджо настройвал Съвета срещу теб, опита за покушение на шиши срещу него и убийството на Утани били част от нарастващата ескалация на соно-джой, приближавала война, вътрешна и отвън, Анджо продължавал да те мами, теб и целия шогунат. Трябва да е луд, щом разрешава на шогуна и неговата императорска съпруга да отидат в Киото, за да раболепничат.
— Всичко е истина или отчасти е истина — каза той също тихичко и по лицето й се изписа объркване. — Лошите новини пътуват със скоростта на ястреба, Хосаки, нали? А заради гай-джин нещата стоят още по-зле. — Разказа й за срещата с чужденците и съгледвача Мисамото, после по-подробно за интригите в замъка — но не и за подозрението си, че Койко има връзка с шиши: „Хосаки никога нямаше да разбере колко е вълнуваща тя и колко по-вълнуваща я прави този факт, — помисли си той. — Моята съпруга само ще ме посъветва незабавно да изгоня Койко, да проведа разследване и да я накажа и няма да ме остави на мира, докато не го сторя.“ Завърши с разказа за чуждоземската флота на прага им, за писмото на Сър Уилям и заплахата му и за днешното заседание.
— Зукумура? Старейшина? Тази изкуфяла рибешка глава? Един от синовете му не е ли женен за племенница на Анджо? Сигурно старият Тояма не е гласувал за него?
— Той само вдигна рамене и каза: „Той или някой друг, няма никакво значение, скоро ще започне война. Избери, когото искаш.“
— Тогава в най-добрия случай ще бъдете три на две срещу теб.
— Да. Вече няма как да обуздаем Анджо. Може да си прави каквото поиска, да си гласува засилване на войските, да стане тайро и какви ли не глупости като глупавото пътуване на Нобусада до Киото. — Йоши усети ново стягане в гърдите, но не му обърна внимание, радваше се, че може да говори открито — доколкото въобще можеше да бъде откровен, доверяваше й се повече, отколкото на всеки друг.
— Варварите бяха ли такива, каквито си ги представяше, господарю? — попита тя. Всичко около тях я очароваше: „Опознай врага си, както познаваш себе си…“ Сун Цзъ беше основният учебник за нея, четирите сестри и тримата й братя, наред с бойното изкуство, калиграфията и чайната церемония. Тя и сестрите й бяха насочени от майка си и лелите си да изучават също стопанско и финансово управление заедно с практическо обучение, за общуване с мъже от всички класи и най-важното за в бъдеще. Никога не бе изпъквала в бойните изкуства, макар да боравеше с нож, а също и бойно ветрило доста добре.
Йоши й разказа всичко, което си спомни, а също и какво бе разправял Мисамото за гай-джин, живеещи в един край от Америка, наречен Калифорния — и наричана понякога Земята на Златната планина. Очите й се присвиха, но той не забеляза.
Когато свърши, Хосаки имаше още хиляди въпроси, но ги запази за по-късно, не искаше да го уморява.
— Ти ми помогна да си представя всичко, Йоши-чан, чудесен наблюдател си. Какво си решил?
— Още нищо — жалко, че баща ми не е жив. Липсва ми съветът му — и този на майка ми.
— Да — рече Хосаки, доволна, че и двамата бяха починали, бащата преди две години, по-голямата част от старините си бе прекарал в строг тъмничен затвор заради И — умря на петдесет и пет, — миналогодишната епидемия от едра шарка отнесе майката. И двамата бяха направили живота й нещастен, като в същото време държаха Йоши в робство; според Хосаки бащата не изпълняваше своите задължения към семейството, в повечето случаи взимаше калпави решения, а майка му — вечно раздразнителна, на която беше трудно да се угоди — се държеше по-лошо с нея, отколкото със съпругите на тримата си други синове.