— Няма никакви богове, Хосаки-чан, но има карма. Лошата реколта е карма — ще трябва да качиш данъците въпреки това.
В очите й заблестяха сълзи.
— В Кванто ще настъпи глад преди следващата реколта — а щом е така при нас, с най-богатите оризища в цял Нипон, какво остава за другите? — Връхлетя ги споменът за глада преди четири години. Хиляди измряха, а десетки хиляди бяха пометени от неизбежния в такива случаи мор — чума, холера. А и през Големия глад преди двайсет години загинаха стотици хиляди. — Това наистина е Земята на сълзите.
Той кимна разсеяно. После повтори кисело:
— Ще увеличиш данъците с една десета, всички самураи ще получат с една десета по-малко. Поговори с лихварите. Нека увеличат заемите ни. Парите ще отидат за въоръжаване.
— Разбира се. — И добави предпазливо: — Ние сме по-добре от повечето, заложена е само реколтата от следващата година. Но трудно ще получим обикновения процент лихва.
Йоши отвърна раздразнено.
— Не искам да зная и не ме е грижа за лихвения процент, спогоди се колкото можеш по-добре. — Лицето му се изопна. — Може би е дошло времето да предложа на Съвета да регулираме „лихвения процент“, както моя велик дядо?
Преди шейсетина години шогунът, притиснат от дълговете на баща си, от заложени с години напред реколти като всички даймио и подтикнат от все по-нарастващото високомерие и надменност на търговската класа, неочаквано постанови, че всички дългове се отменят, а всички бъдещи реколти се освобождават.
През двата и половина века след Секигахара тази изключителна наредба бе провъзгласявана четири пъти. Тя причини хаос из цялата страна. Всички класи пострадаха неимоверно, особено самураите. Търговците на ориз — основни лихвари не можеха да сторят почти нищо. Мнозина фалираха. Неколцина си направиха сепуку. Останалите се обединиха, както можаха, и страдаха наред с всички други.
До следващата реколта стопаните имаха нужда от търговците, а всички хора се нуждаеха от ориз и така пестеливо продажбите се извършваха само в краен случай и рядко — затова и много скъпо; парите се даваха на заем за семена и сечива срещу следващата реколта; и отново, но много по-скромно се отпускаха пари и кредити на самураите срещу очакваните им приходи за живот и развлечения, за коприни и мечове. Скоро самурайското свръххарчене стана нещо обикновено. Лихварите се върнаха към търговията много по-предпазливо. Пак трябваше да ги придумват с приемливи условия, охотно се предлагаха и с признателност се купуваха самурайски чинове за някои от синовете им и скоро всичко тръгна както преди — със заложени феодални владения.
— Може би ще се наложи, господарю. — И двамата се отвращаваха от лихварите. — Имам тайни запаси от ориз в случай на глад, твоите хора няма да си дояждат, но няма и да умират от глад.
— Добре. Размени ги за пушки.
— Толкова съжалявам, количеството е незначително — поясни тя нежно, ужасена от неговата наивност, и добави бързо, за да смени темата: — Междувременно данъците няма да доставят парите, които ще поискат гай-джин.
— Тогава ще ги набавиш от лихварите — рече той остро. — Направи всичко необходимо. Трябва да имам пушки.
— Да. — Тя изчака тишината да се сгъсти, после бавно изложи дълго обмисления си план. — Ти каза нещо, преди да тръгнеш от къщи, и то ме наведе на мисълта, господарю, за малката златна мина в северните ни планини. Предлагам да увеличим работната сила.
— Но толкова пъти си ми казвала, че мината вече е с изчерпани възможности и че носи все по-малко приходи всяка година.
— Истина е, но благодарение на теб разбрах, че нашите миньори не ги бива. Имам предвид, че където има една жила, може да има и други, стига да намерим опитни златотърсачи, които да ги открият. Дали пък методите ни не са остарели. Сред гай-джин сигурно се срещат познавачи.
Той я погледна.
— Как го смяташ?
— Разговарях със Стария миризливко — такъв беше прякорът на един възрастен холандец, в миналото търговец в Дешима, съблазнен от длъжността частен учител на Йоши, който чрез дар от прислужници, младичка съпруга-консорт и много саке го придума да остане, а после вече му бе минало времето да си тръгне. — Той ми разказа за голяма треска за злато в Страната на Златните планини, които ти спомена, където само преди четиринайсет години гай-джин от всички нации отишли да търсят богатство от земята. Преди няколко години пак имало такава треска за злато в една страна далеч на юг от нас — той я нарече Ван Диемен43. В Йокохама навярно има хора, които са взели участие в една от двете трески за злато. Познавачи.
— И ако съществуват? — Йоши си спомни за Мисамото.
— Предложи им безопасен достъп и половината от златото, което открият за една година. Чух, че имало много американци и авантюристи в Колонията.
— Съгласна ли си гай-джин да бродят из нашите земи и да ни шпионират? — запита я вяло.
Хосаки поклати глава, после се наклони напред, бе привлякла цялото му внимание.
— Пак ти стигна до решение, Йоши-чан. Да речем, че тайно се обърнеш към най-важния търговец; в Йокохама, същия, за когото ми каза, че ще снабди Чошу с пушки — съгласна съм, трябва да получим пушки и модерни оръдия на всяка цена и да попречим на враговете ни да ги придобият. Да речем, че му предложиш своята златна концесия с ограничен достъп. В замяна той ще уреди всичко по издирването и разработването на жилите. Ще допуснеш само един-двама невъоръжени златотърсачи, и то само под най-строго наблюдение. В замяна незабавно те снабдяват със също толкова оръдия и пушки в аванс, колкото е половината от твоето намерено злато, а търговецът се съгласява да продава оръжие и оръдия само на теб. Никога на Чошу, Тоса или Сацума. Ти се усмихваш, господарю?
— И нашият посредник ще е Мисамото?
— Ако не беше твоето умение да го откриеш и обучиш, това нямаше да е възможно. — Изрече го с подчертано уважение и отново изправи гръб, тайно удовлетворена, слушаше забележките му и своите отговори и разбираше, че той бързо ще се заеме с плана й, че някак си ще се сдобият с пушки и никога, никога, никога няма да разменят тайния запас от ориз. Не след дълго вече можеше да се престори на уморена и да помоли за разрешението му да си отдъхне: — … и ти си почини. Господарю, след такова великолепно, макар и изнурително упражнение…
„Разбира се, че такъв изтънчен мъж като него трябва да си почине“ — помисли си Хосаки. И го отрупа с многобройни благоразумни комплименти, помоли за разрешение да масажира уморените мускули на рамото му, все по-предпазливо стана по-интимна, въздишка-две, и все по-близо и по-близо до него, толкова близо, колкото тя желаеше. Толкова близо до него, колкото Койко.
Малко по-рано Койко учтиво бе помолила за разрешение да я посети, бе й се поклонила, благодарила и рекла, че се надява услугите й да са доставили удоволствие на Великия господар, че е чест за нея, дето са я допуснали в дома му дори за кратко. Бяха побъбрили малко и после Койко си бе отишла.
„Такава красавица — помисли Хосаки без ревност и без завист. — Йоши има право на флирт от време на време колкото и да е скъпо. Тяхната красота е толкова крехка, толкова преходна, животът им е толкова тъжен, същински черешови цветове от Дървото на живота. Мъжкият свят е толкова по-вълнуващ физически от нашия. Ийе, да можеш да прелиташ от цвят на цвят без болка и грижа.
Ако наказанието и за най-малкия флирт от наша страна не беше толкова незабавно и жестоко, жените щяха да размислят над това много по-често. Щяхме ли го правим? Защо не? Стига да е безопасно.
Понякога, когато Йоши отсъства, мисълта за такава огромна опасност и незабавна смърт става почти непреодолимо еротична. Глупаво е за такова мимолетно удоволствие. Нали?“
Тя зачака, наблюдавайки го, топлина я сгря отвътре, обожаваше играта на живота, докато в неговото съзнание се тълпяха варианти на плана и как да използва своето творение, Мисамото.
„Ще започна веднага — мислеше той. — Хосаки е разумна и добре ми изяснява собствените ми мисли. Но, ийе, да формулира истината за момчето беше бака в най-висша степен колкото и да е правилно от държавническа гледна точка. На жените им липсва изисканост.“