— La — рече Анжелик щастливо. — Сър Уилям, разбира се, има скромен готвач!
И тримата бяха във вечерно облекло и се засмяха, защото храната бе по английски обилна и изключително вкусна — печено говеждо, подноси със свински наденици и пресни раци, докарани в лед от Шанхай в хладилното помещение на пощенския кораб като част от дипломатическата поща и затова не подлежаха на митническа проверка и данъци. Бяха сервирани с варени зеленчуци, печени картофи, също внесени от Шанхай, с йоркширски пудинг и последвани от ябълков сладкиш и баница с кайма и с бордо, „Пуйи Фюме“, портвайн и шампанско, колкото двайсетината гости можеха да изпият.
— А когато госпожа Лънкчърч хвърли един рак по съпруга си, помислих, че ще умра — каза Анжелик, за да предизвика още смях, но Тайърър смутен рече:
— Боя се, че някои от тъй наречените търговци и техните съпруги са склонни към буйства. Моля, не съдете за всички англичани и англичанки по поведението на тези тук.
— Съвсем правилно! — Палидар сияеше от щастие, че тя го прие в свитата си, осъзнаваше, че вечерната му униформа и шапката с перо правеха сивия редингот на Тайърър, старомодната му и надиплена копринена връзка и цилиндъра да изглеждат още по-погребални. — Отвратителни хора. Без вашето присъствие вечерта щеше да е ужасна, няма никакво съмнение.
Хай стрийт и пресечките бяха все още пълни с търговци, чиновници и други клатушкащи се към своите къщи или разхождащи се, тук-там пияни лежаха край петролните лампи, които осветяваха улицата. От време на време групички японски рибари с гребла, мрежи и хартиени фенери, за да си осветяват пътя, се изкачваха уморено откъм брега, където бяха изтеглили лодките си, или пък слизаха от селото за нощен риболов.
Пред централната врата на сградата на компания Струан Анжелик спря и протегна ръка за целувка.
— Благодаря ви и лека нощ, скъпи приятели, моля, не си правете труда да ме чакате, някой от прислужниците ще ме изпрати до Легацията.
— И дума да не става — каза веднага Палидар, хвана ръката й и я задържа за миг.
— Аз… ние ще се радваме да изчакаме — увери я Тайърър.
— Но може да остана цял час или само пет минути, зависи как е годеникът ми.
Те настояха, Анжелик им благодари, промъкна се край нощния постови, облечен в ливрея и въоръжен, изкачи стълбите, кринолинът й се вееше, шалът й се влачеше — все още бе обхваната от вълнението на вечерта и обожанието, което я заобикаляше.
— Здравей, скъпи, исках само да ти пожелая лека нощ.
Струан бе облечен в елегантен халат от червена коприна над разкопчана риза и панталони, носеше меки ботуши, шалче на врата. Той стана от стола, болката бе притихнала от еликсира, който А Ток му бе дала преди половин час.
— За първи път от много дни се чувствам толкова добре, скъпа моя. Малко замаян, но съм добре — колко си красива. — Светлината от петролната лампа правеше изпитото му лице по-красиво от друг път, а нея — по-желана от всякога. Той сложи ръце на раменете й, за да се задържи, усещаше главата и тялото си странно олекнали, кожата й бе розова и топла. Очите й играеха, а той сведе очи с обожание и я целуна. Най-напред нежно, а когато тя му отговори, с ликуване посрещна вкуса на устните и.
— Обичам те — измърмори той между целувките.
— И аз те обичам — отвърна Анжелик, вярваше си и бе отпаднала от удоволствие, толкова щастлива, че той наистина изглежда по-добре, с твърди и търсещи устни, със силни и търсещи ръце, но някак си сдържани, толкова сдържани, че внезапно в унес й се прииска да премахне всички прегради.
— Je t’aime… je t’aime.44
За миг двамата останаха прегърнати, а после с неподозирана и от него самия сила Малкълм я вдигна, седна пак в големия стол с висока облегалка и я залюля в скута си, устните им се докосваха, едната му ръка обгръщаше тънкия й кръст, другата спокойно лежеше върху гърдите й, коприната сякаш засилваше топлината, извираща от чашките на корсета й. Изпълни го удивление. Удивление, че сега, когато всяка част от тялото й бе покрита и забранена, за разлика от нощес, когато всичко бе открито у японката и го подканваше, също толкова младежко, той се чувстваше по-еуфоричен и по-възбуден от всякога, а в същото време се владееше, вече не бе обезумял от страст.
— Толкова странно — измърмори той и си помисли, че не е чак толкова странно, лекарството бе притъпило болката.
— Cheri?
— Странно е, че се нуждая от теб толкова много, но мога да изчакам. Не дълго, но мога.
— Моля те, не за дълго, моля те. — Устните й отново затърсиха неговите, не мислеше за друго, освен за него, топлината стопяваше спомена и тревогата й и вече не съществуваше никакъв проблем. И за двамата. После отвън наблизо се чу внезапен изстрел от пушка. Настроението им се развали, тя се надигна от скута му и преди да се усети, вече бързаше към полуотворения прозорец. Долу зърна Палидар и Тайърър. „По дяволите, забравих ги“ — помисли си тя. Двамата мъже гледаха към сушата, после се обърнаха, вниманието им се насочи към Пияния град.
Анжелик надникна навън, но видя само неясна група мъже в далечината. Вятърът донасяше неясните им викове.
— Май няма нищо, в Пияния град е… — каза Анжелик; изстрелите и побоищата, дори дуелите бяха чести в тази част на Йокохама. Чувстваше се странно, а тръпнеше и в същото време пламтеше. Върна се и го погледна. С лека въздишка коленичи и взе ръката му, притисна я до бузата си, сложи глава в скута му, но нежността му и галещите косата и тила й пръсти вече не я разнежваха. — Трябва да си вървя у дома, моя любов.
— Добре. — Пръстите му продължиха да я галят.
— Искам да остана.
— Зная.
Струан се наблюдаваше отстрани: идеалният джентълмен, спокоен, мълчалив, помага й да се изправи, изчаква я да си пристегне корсажа, да си оправи косата и да се загърне с шала. После, ръка за ръка, бавно върви до нея към стълбата, където й се оставя тя да го убеди да остане, позволява на прислужника да я поведе надолу. На вратата тя се обръща и му маха за сбогом, той й махва и тя излиза.
Изглежда, че му костваше усилие да се върне и съблече, остави прислужника си да му свали ботушите. После си легна без чужда помощ в мир със себе си и със света. Главата не го болеше, тялото му се усещаше чудесно, отпуснато.
— Как е моят син? — прошепна А Ток от прага.
— В Страната на маковете.
— Добре, добре. Там няма да го боли.
Прислужникът духна пламъка и излезе.
По-надолу по Хай стрийт френският часови, с немарлива униформа и също толкова немарливи обноски, отвори вратата на легацията пред Анжелик:
— Bonsoir, mademoiselle.
— Bonsoir, monsieur. Лека нощ, Филип, лека нощ, Сетри.
Вратата се затвори и тя се подпря на нея, за да се съвземе. Очарованието от вечерта бе изчезнало. На негово място се трупаха призраци. Дълбоко потънала в мисли, прекоси преддверието и се запъти към своите покои, зърна светлинка под вратата на Сьоратар. Спря се и внезапно й хрумна, че може би сега е най-подходящото време да го помоли за заем. Почука и влезе.
— О, Андре! Здравей, извини ме, очаквах да заваря господин Анри.
— Той все още е при Сър Уилям. Тъкмо довършвах едно официално съобщение от негово име. — Андре седеше на бюрото на Сьоратар, отрупано с листове. Съобщението бе свързано с компания Струан, с тяхната вероятна сделка за оръжие с Чошу и вероятната помощ, която една съпруга французойка би могла да окаже на тяхната начеваща оръжейна промишленост. — Прекара ли добре? Как е годеникът ти?
— Много по-добре е, благодаря. Вечерята бе изобилна, стига човек да обича похапването. Ех, да бе в Париж!
— Да. — „Боже мой, тя е само за в леглото“ — помисли си той и това му припомни за гнусната заразна болест, която го разяждаше.
— Какво има? — попита Анжелик, стресната от внезапното му пребледняване.
— Нищо. — Той си прочисти гърлото и се помъчи да овладее ужаса си. — Просто не съм в настроение — нищо лошо.
Андре изглеждаше толкова уязвим, толкова безпомощен, че тя изведнъж реши пак да му се довери, затвори вратата, седна до него и изговори на един дъх:
— Какво ще правя, Андре? Не мога да получа никакви пари в брой… какво да направя?