— Ах, прости ми, означава „прояви или отсенки“ — да им покажеш всички степени на удоволствието.
— О, благодаря — произнесе Сумомо с благоговение. — Моля да ме извиниш, не съм предполагала, че дамите от Свободния свят са толкова… Разбира се, допусках, че са красиви, но никога, никога не съм знаела, че са красиви като теб. Нито пък съм се надявала да са така добре образовани и изискани. — През няколкото дни, прекарани тук, бе чувала Койко да пее и да свири на шамисен. Бе се въодушевила от несравнимото й изпълнение и от репертоара й — и тя свиреше малко на шамисен и знаеше колко е трудно. Бе я чула да учи Теко как се пишат хайку и други видове стихове, как да подхване фразата; бе я слушала да разказва за коприните — как се произвеждат, за основата и тъканта им и за други техни тайни; да я запознава с историята и с разни подобни чудеса — начетеността й не знаеше граници. Поклони й се почтително. — Ти ме изненада, господарке.
Койко тихичко се засмя.
— Знанията са най-важното в нашата работа. Лесно е да задоволиш тялото на мъжа — това е преходно наслаждение; но е трудно да го развличаш по-дълго, да събудиш любопитството му и да запазиш благоразположението му. Тези неща минават през разсъдъка. За да ги постигнеш, се налага да се упражняваш и обучаваш изключително внимателно. И ти трябва да се заемеш вече.
— Когато има черешов цвят, достоен за възхищение, кой ще гледа надземните листа на моркова?
— Когато мъжът е гладен, той търси моркови, а не черешов цвят. А. мъжът почти винаги е гладен. — Койко изчака развеселена. Сумомо бе навела очи в недоумение.
— Морковите са храна за селяни, господарке — отвърна Сумомо със слаб глас. — Толкова съжалявам.
— Човек трябва да свиква с вкуса на черешите, както и с цветовете им. Морковите придобиват най-разнообразни вкусови качества, стига да се приготвят, както трябва. — Койко отново изчака, но Сумомо все още гледаше в земята. — Казано без загадки, та да не се объркваш, мъжете търсят в моя свят не секс, а роман, любовна история. Това е забранен плод за нас.
Сумомо се слиса.
— Така ли?
— Да, за нас е забранен. Отровен е. Мъжете и в твоя свят търсят роман, повечето от тях, но за теб това не е забранено, нали?
— Не.
— И твоят бъдеш съпруг е същият, и той иска любов, където и да било. Постарай се да му я даваш вкъщи колкото се може по-дълго. — Койко се усмихна. — Тогава ще имаш и череши, и моркови. Лесно се свиква с вкуса им.
— Научи ме, моля те.
— Разкажи ми за бъдещия си съпруг.
— Казва се Ода, Рокан Ода. — Сумомо отговори незабавно, като използва името, което бе измислил Кацумата. — Баща му е гоши… Той е от Канагава в Сацума.
— А твоят баща?
— Вече ти казах, господарке. Той е от рода Фуджахито. — Сумомо се представи с новото си измислено презиме. — И те са от едно близко село и също са гоши.
— Настойникът ти твърди, че Рокан Ода бил важна личност.
— Много любезно от негова страна, господарке. Ода-сама е шиши и взе участие в нападението над господаря Анджо пред портите на Йедо, а също така уби старей шината Утани.
Кацумата я бе уверил, че е по-безопасно да говори истината, когато е възможно — така нямаше да й се налага да помни прекалено много лъжи.
— И къде е сега годеникът ти?
— В Йедо, господарке.
— Колко време ще останеш при мен?
— Ако питаш мен, колкото се може по-дълго. Настойникът ми твърди, че в Киото е опасно за мен. Не мога да се върна у дома. Баща ми ме осъжда, както вече знаете. По същия начин родителите на Ода-сама порицават сина си, толкова съжалявам, и то заради мен.
Койко се намръщи.
— Животът ти ще бъде невъзможен.
— Да. Кармата си е карма и ще се случи това, което трябва да се случи. Аз не съм от значение за никого и смятам, че Бакуфу не подозират нищо. Сенсей Кацумата одобрява моя Ода-сама — поема тази отговорност. Нареди ми да ти се подчинявам във всичко.
— По-добре да се подчиниш на родителите си, Сумомо.
— Да, зная, но моят Ода-сама ми забранява.
„Добър отговор“ — помисли си Койко. Долавяше гордостта и убедеността на девойката. Натъжена, куртизанката хвърли поглед към полуотворения прозорец.
„Сигурно тази забранена любов ще свърши като толкова други. Със самоубийство. Съвместно, ако Сумомо излезе щастливка. Или само с нейното, тъй като тоя Ода би следвало да се подчини на родителите си и да си вземе жена, приемлива за тях.“
Койко въздъхна. Навън здрачът постепенно се превръщаше в нощ. Подухваше лек ветрец.
— Листата си шепнат едно на друго. Какво си казват?
Сумомо скри изненадата си и се заслуша. Най-сетне отговори:
— Толкова съжалявам, не зная.
— Слушай ги, докато ме няма. Важно е да знаеш какво си шепнат листата. Тази нощ ще останеш тук, Сумомо. Може да се върна, а може и да не се върна. Ако се прибера, ще си поговорим още малко и тогава ти ще ми кажеш. Ако не се прибера, ще продължим утре и ще ми отговориш тогава. Щом Теко дойде да приготви футоните, съобщи й, че желая и двете да съчините хайку. — Койко се замисли за миг, после се усмихна. — Хайку за охлюв.
— Здравей, Койко — равнодушно я посрещна Йоши. Стоеше с гръб към стената, с ръка на сабята и бе облечен в юката от морава коприна. Външно изглеждаше спокоен, но тя четеше в душата му и разбра, че се чувства самотен, изплашен и се нуждае от нейните умения.
Усмивката й би разведрила и най-мрачния ден. Забеляза, че погледът му тутакси омекна. „Добре, преодолях първото препятствие.“
— Е — рече тя с престорена тържественост, — съчиних стихотворение за теб:
Смехът му отекна в стаята.
„Добре, преодолях второто препятствие.“
— Толкова съм щастлива, задето ми позволи да дойда с теб в Киото. — В очите му отново светна пламъче и нейната душа се стопли. Неволно промени решението си да му каже колко красив изглежда в мъждивата светлина на лампите. Вместо това изрече дълбоко спотаеното в сърцето си:
Тя бе коленичила срещу него. Йоши се пресегна и улови ръката й. Нямаха нужда от думи. Нито той, нито тя. Вече се бе успокоил, изчезна напрежението му, изчезна самотата му и всичките му страхове. И тя бе изпълнена с покой. Бе изразходвала толкова сили да го накара да забрави тревогите си. Издаде толкова неща. Не бе разумно да се разкрива чак дотам.
„Ти си много важна за мен“ — казваше й той, без да говори — както правят влюбените.
„Ти ме удостояваш с прекалено голяма чест — отвърна му тя с леко смръщване. После пръстите й, които нежно галеха ръката му, добавиха: — Обожавам те.“
Погледите им се преплетоха. Тя вдигна дланта му и леко я докосна с устни. Тишината ги стегна като в обръч, започна да става мъчителна. С неочаквана бързина Койко се плъзна до него и здраво го прегърна. Смехът й се изви кръшно:
— За мен е вредно да съм прекалено сериозна, Тора-чан! — Тя отново го притисна в прегръдките си и се сгуши в обятията му. — Ти ме правиш толкова щастлива.
— Ах, не повече, отколкото ти мен — прошепна Йоши, доволен, че тя е отслабила напрежението толкова деликатно. — Обожавам и теб, и стихотворенията ти.
— Онова за змията е на Кьорай65.
Той се засмя:
— То е на Койко Лилията!
Тя се сгуши още по-плътно в ръцете му, наслаждавайки се на топлината и силата му.
— Едва не умрях, като чух за тази сутрин.
— Такъв е животът — простичко отговори Йоши. — Не бях добре подготвен, защото улицата ме омагьоса. — Разказа й колко различен му се е сторил светът навън. — Това усещане, че си невидим, беше изключително преживяване. Така ми хареса, че ще го изпробвам отново, нищо че е опасно. А може би тъкмо опасността го прави пикантно? Ще опитам в Йедо. Нощем ще е по-лесно, пък и ще обуча специална охрана, която да ме съпровожда.