Малкълм се подчини с благодарност и зашепна колко много я обича, колко му е добре, колко е погълнат, спокоен, напълно удовлетворен, докато бавно потъна в дълбок сън. Корабната камбанка удари веднъж: половин час след полунощ. Но Малкълм не помръдна и тя си лежеше успокоена, облекчена и задоволена — бъдещето й бе започнало. Наслаждаваше се на спокойствието в каютата, гредите изскърцваха от време на време, вълните се плискаха в корпуса, сякаш и те вкусваха насладата от осъществяването.
Без да го буди, тя се измъкна изпод него, отиде в банята и се изми. Въздъхна и помоли за прошка. Направи си лек разрез с малкия нож, както й бе казал. Андре: „Трудно е, почти е невъзможно един мъж да различи дали момичето е девствено или не през първата брачна нощ, освен ако няма причина да я подозира. Малко престорен страх, вик в необходимия момент, малко кръв като необорим аргумент, и на сутринта всичко ще е спокойно и както следва да бъде.“
„Какъв ужасен циник е Андре — помисли си Анжелик. — Боже, опази ме от него и прости греховете ми. Радвам се, че съм омъжена и че скоро ще тръгнем за Хонконг, така че няма да се налага да мисля за него повече, само за моя Малкълм…“
Девойката стигна до леглото едва ли не с танцова стъпка. Тихо се пъхна, хвана го за ръката и затвори очи, а в съзнанието й се носеха прекрасни въображаеми картини на бъдещето им. „Толкова го обичам.“
Анжелик внезапно се събуди. Стори й се, че е усетила земен трус. В каютата бе тъмно, само слабият пламък на лампата се олюляваше леко. После си спомни, че я засенчи, преди да заспи; осъзна, че я бе събудила корабната камбанка, а не ехтежът на камбаните в катедралата в присънилия се земен трус — просто се бе люшкал корабът. Видя го до себе си и усети любовен плам, неизпитван досега, проумяла, че са женени и че това също не е сън.
„Четири удара? Два часът. Или шест? Не, глупаво е, не може да бъде. Щеше да се развиделява през люка, а Малкълм каза, че ще слиза на брега, преди да вдигнем котва към цивилизацията, та да дръпнем Дракона за опашката в собственото му леговище — не, а за да поздравя свекърва си, която ще очаровам и залъжа. Тя бързо ще ме обикне и ще стане прекрасна любвеобилна баба.“
Анжелик го загледа в полумрака. Той спеше настрани с глава върху дясната си ръка, лицето му изглеждаше безгрижно, дишаше тихо, тялото му бе топло, с приятната, чиста миризма на мъж. „Това е моят съпруг и аз го обичам и съм единствено негова, а другото никога не се е случвало. Какъв късмет имам!“
Посегна да го погали. Той се размърда. Ръката му също се пресегна към нея. Все още сънен, Малкълм рече:
— Здравей, Анжел.
— Je t’aime.
— Je t’aime aussi.72
Ръката му я потърси. Тя откликна. Изненадан, той трепна и се обърна към нея, сдържа дъх от болка. Тя премина и той си отдъхна.
— Je t’aime, cheri. — Анжелик се наведе и го целуна, а между целувките прошепна: — Не, не мърдай, стой си така, лежи си спокойно — и добави с лек смях и с дрезгав от желание глас: — Лежи спокойно, mon amour.
След малко страстта ги погълна. Възбудени и пулсиращи, забравили всичко друго, еднакво чувствени. Анжелик се движеше бавно-бавно, после по-бързо и отново бавно и все по-дълбоко; тя го подтикваше с гърлен глас, той й отвръщаше по-силно и по-силно, всичките му жили, мускули и копнежи се съсредоточиха в едно, докато тя се приближаваше, идваше съвсем близо, после се отдръпваше и пак се приближаваше, а той я придържаше, помагаше й, навлизаше в нея, докато тя усети, че тялото й изчезна, стана безтегловно, всичко изчезна и Анжелик се отпусна върху него. Гърчовете и стоновете й го накараха да проникне по-дълбоко в нея, мускулите му се опънаха до крайност за последното проникване. Пак и пак — и той също извика и се усети безтегловен, тялото му се движеше само по себе си, сякаш свършваше без негово участие, докато настъпи последният неистов, но толкова очакван спазъм и той застина.
Остана само задъханото им съвместно дишане, общата им пот, съвместното биене на сърцата им.
След време той дойде на себе си. Тя спеше на гърдите му и той не усещаше тежестта й. Лежеше учуден, трептящ, възхитен, придържаше я с една ръка, осъзнал, че тя е най-хубавата съпруга на света. Диханието й охлаждаше страните му — продължително, спокойно и дълбоко. Съзнанието му се проясни и бъдещето му се стори просто, без капка съмнение. Бе напълно сигурен, че правилно се е оженил за нея, убеден бе, че вече ще приключи конфликта с майка си и те заедно ще довършат Брокови, както той щеше да довърши Норбърт, да спре продажбите на опиум и оръжия и да убеди Джейми да остане. Щеше да ръководи компания Струан, както трябва — както тай-панът би искал. Докато изпълни своя дълг и изведе Търговската къща отново начело в Азия и я предаде на следващия тай-пан, първородния му син, когото щяха да кръстят Дърк — първия от многото им синове и дъщери.
Не знаеше колко дълго бе лежал така, изпълнен с вяра в най-висша степен, изпълнен с радост и с възторг; прегърнал я бе с двете си ръце, обичаше я, дишаше в такт с нея, по-щастлив от всякога. Устните му шепнеха колко я обича, съзнанието му се унасяше в блажената топлина на съня и далеч от спомена за този внушителен, великолепен, мъчителен, сгърчващ, последен изблик на безсмъртие, който сякаш го бе разкъсал на две.
45.
Сряда, 12 декември
В сивкавото развиделяване Джейми Макфей забърза от пристана на Пияния град и зави зад ъгъла. Там, в Ничията земя, видя Норбърт и Горнт, които чакаха, където се бяха уговорили, забеляза без всякакъв интерес малката чанта с дуелните пистолети в ръката на Горнт. Освен тях тримата — и нашествието от мухи — гнусното, обраснало с бурени сметище бе безлюдно. Макфей бе минал единствено покрай пияници, свити на кълбо и хъркащи по ъглите на колибите, проснати по пейките или в мръсотията. Дори не ги бе забелязал.
— Извинете. — Джейми едва си пое дъх. Като тях бе с редингот и шапка заради задушната и влажна сутрин. — Извинете, че закъснях, тряб…
— Къде е тай-панът на проклетата къща? — попита грубо Норбърт и вирна брадичка. — Шубето ли го е хванало?
— Я си го начукай — изръмжа Джейми, лицето му бе сиво като бурното небе. — Малкълм е мъртъв, тай-панът е мъртъв. — Видя, че те го зяпнаха, а и той все още не можеше да повярва. — Идвам направо от кораба. Отидох да го доведа преди зазоряване и… ами те… той прекара нощта на борда на „Буйният облак“. Беше… — Гласът му изневери. Сълзите му рукнаха. Отново преживя качването си на кораба и как бе видял Стронгбоу на мостика бледен и изплашен, как капитанът му бе извикал още преди Джейми да се е качил, че Малкълм е мъртъв, че е изпратил техния катер за лекар, но че, за Бога, той е мъртъв.
Макфей бе хукнал по стълбите. Бе забелязал Анжелик, свита в ъгъла на квартердека, завита с одеяла.
Първият помощник-капитан стоеше близо до нея, но ги бе подминал и молейки се това да не е истина, да е кошмар, бе слязъл долу.
Каютата бе обляна от светлина. Малкълм лежеше на леглото по гръб. Очите му бяха затворени, изглеждаше спокоен в смъртта, безгрижен, завивките издърпани до брадичката му. Джейми се порази, че приятелят му като никога бе потънал в пълен покой.
— Чен… Чен го откри — думите се лееха от устата на обезумелия Стронгбоу, — прислужникът му Чен, Джейми. Отишъл да го събуди преди десет-петнайсет минути и го открил, Джейми, той го откри — човек може да дръпне резето на вратата от външната страна както в повечето каюти, та той отворил, а те спели, така си помислил. Тя да, но Малкълм не. Чен го разтърсил и разбрал и едва не умрял и той самият. Изтичал да ме доведе, а по това време тя се събуди. Събуди се и се разпищя, горкото създание, крещеше отчаяно — косите да ти настръхнат, — така че я изведох навън и наредих на първия си помощник да се погрижи за нея. Върнах се, но нямаше грешка, горкият момък лежеше точно както го виждаш, само дето му склопих очите, но виж… виж тук…
Разтреперан, Стронгбоу издърпа завивките. Малкълм лежеше гол. Долната част от тялото му бе потънала в локва кръв. Кръвта бе засъхнала и се бе спекла, дюшекът бе прогизнал.
— Той… сигурно е получил кръвоизлив, един Господ знае защо, но предполагам…