— Част от тях са такива, повечето — не, адмирале — брадичката на сър Уилям щръкна. — Без търговците и търговията нямаше да има никакви пари, никаква империя и никакви военноморски сили.
Почервенялото кожно образование на врата на адмирала стана мораво.
— Без военноморските сили нямаше да има търговия и Англия нямаше да стане най-великата нация, най-богатата в света, с най-великата империя, виждана някога, за Бога!
„Дрън-дрън“, искаше да изкрещи сър Уилям, но знаеше, че ако го направи тук, на палубата на флагмана, адмиралът щеше да получи удар, Марлоу и всеки моряк, който можеше да го чуе, щеше да припадне. Мисълта го изненада и отнесе повечето от грижите му, с които бе прекарал безсънната нощ след случилото се на Токайдо, нещо повече — позволи му да бъде по-дипломатичен.
— Военноморските сили са ненадминати, адмирале. И мнозина споделят вашето мнение. Дали ще пристигнем навреме?
— Да, да, ще стигнем. — Адмиралът помръдна рамене, някак се успокои, главата го болеше от бутилката с порто, изпита на вечеря след червеното бордо. Флагманът развиваше седем възли, по посока на вятъра, от това му стана приятно. Той огледа разположението на корабите, сега „Пърл“, корабът на Нейно величество, внимателно, заедно с двата малки военни кораба с по 10 оръдия на борда, беше променил курса в посока към пристанището. Френският флагман, тримачтова желязна витлова фрегата с 20 оръдия, плаваше някак надясно.
— Кормчията му е сякаш с две леви ръце. Корабът трябваше да е пребоядисан, с нови съоръжения, изчистен от сажди, а екипажът — наказан. Не сте ли съгласен, г-н Марлоу?
Да, сър.
Доволен, че всичко се бе изгладило, адмиралът се обърна отново към Сър Уилям:
— Наистина ли това… това семейство Струан е толкова важно?
— Да. Тяхната търговия е огромна, влиянието им в Азия невероятно, особено в Китай, не може да се сравни с ничие друго, освен с влиянието на „Брок и синове“.
— Виждал съм клиперите им. Красиви са и са доста добре въоръжени. — Признанието му прозвуча много откровено. — Надявам се, за Бога, че не се опитват да прекарват опиум или оръжие тук.
— Лично аз нямам нищо против, не е противозаконно.
— Противозаконно е според китайското или японското правораздаване.
— Да, но има смекчаващи обстоятелства — отби сър Уилям уморено. Бе обяснявал същото редица пъти. — Сигурен съм, че знаете, че китайците ще премълчат за чая само при пари в брой, сребро или злато, сякаш не бива да внасяме нищо друго. Единствената стока, за която плащат в брой — със злато или със сребро, — е наркотикът!
— Тогава това е работа на търговците, Парламентът и дипломатите да се измъкват от кашите. През последните двайсет години се налага Кралските военноморски сили в Азия противозаконно да обстрелват китайски пристанища и градове, да предприемат тези отвратителни военни действия според мен само за да подкрепят наркотиците. Какво петно върху името ни.
Сър Уилям въздъхна. Постоянният Заместник-секретар на Министерството съвсем точно му бе наредил: „За Бога, скъпи Уили, за първи път ще сте отговорен посланик, така че внимавайте, не взимайте никакви внезапни решения, освен ако не са необходими. Вие сте удивителен късметлия, телеграфната връзка стигна Багдад, така че можем да получаваме и изпращаме съобщения само за седем дни, прибавете още шест седмици с параход до Йокохама през Персийския залив, Индийски океан, през Сингапур и Хонконг, нашите инструкции ще пристигнат само за два месеца, просто невероятно — а не за дванайсет-петнайсет, както беше преди години. Ако се нуждаете от съвет, нещо, което ще ви е нужно непрекъснато, ако сте умен, между нас ще има четири месеца за свръзка в едната и другата посока. И това е единственото нещо, което ще защити кожата ми и нашата империя. Ясно ли е?
— Да, господине.
— Правило номер едно: пипайте с кадифени ръкавици и не ги смъквайте, защото вашият живот и животът на всички англичани в поверения ви район зависят от вас. Те са твърдоглави, което е идеално, защото ние се нуждаем от такъв вид хора, които да излязат на предната редица и да умрат, като защитават нас, а също и политиката на Империята. Не създавайте вълнение, Япония не е важна, но е в нашата сфера на влияние и ние сме прахосали доста време и пари, за да надвием руснаците, американците и французите. Не разбърквайте японското гнездо, достатъчни са ни проблемите в Империята с непокорните индийци, афганци, араби, африканци, персийци, карибци, китайци, а да не говорим за шибаните европейци, американци, руснаци и т.н. Скъпи ми, скъпи Уили, бъдете дипломатичен и не преебавайте нищо!“
Сър Уилям отново въздъхна, овладя се и повтори онова, което бе изричал редица пъти, истината:
— Много от това, което казахте, е правилно, но за нещастие, трябва да сме практични; без печалбата от данъците върху чая цялата британска икономика ще колабира. Нека се надяваме, че след няколко години нашите бенгалски поля с опиум ще бъдат подпалени. Дотогава трябва да сме търпеливи.
— Значи ли това, че ще забраните всички наркотици тук, всички модерни оръжия, всички модерни кораби и цялото робство?
— Разбира се, съгласен съм за робството, то е извън закона от ’33-та! — Гласът на Сър Уилям звучеше странно. — Американците са информирани отделно. Колкото до останалото, за нещастие то е работа на Лондон.
Брадичката на адмирала щръкна още повече.
— Добре, сър. Аз командвам всички налични сили в тези води. Можете да приемете, че настоявам за такова ембарго сега. Чувал съм обезпокоителни слухове за заповеди на Струан относно продажба на пушки и оръдия, те вече са продали на туземците три или четири бойни парахода; японците ще се научат твърде бързо да действат с тях. Ще пиша официално писмо с утрешната поща до Адмиралтейството и ще ги помоля да настояват моите заповеди да са постоянни.
Лицето на посланика се покри с петна; той още по-здраво заби крака в палубата.
— Великолепна идея — имаше ледени нотки в гласа му. — Аз ще пиша със същата поща. Междувременно не можете да издавате друга заповед без моето одобрение и докато не получим насоки от Министерството на външните работи. Status quo остава status quo19.
И двамата им помощници пребледняха. Адмиралът погледна сър Уилям. Всички офицери и повечето мъже биха се изплашили, но сър Уилям само се загледа назад.
— Аз ще… ще обмисля какво казахте, сър Уилям. Сега, ако ме извините, имам да върша някои неща. — Той се обърна и закрачи по мостика. Марлоу бавно го последва.
— За Бога, Марлоу, спрете да ходите по петите ми като пале. Ако се нуждая от вас, ще ви повикам. Стойте на разстояние, така че да можете да ме чуете.
— Слушам, сър. — Щом началникът се отдалечи, Марлоу въздъхна.
Сър Уилям също въздъхна, попи челото си и измърмори:
— Ужасно се радвам, че не съм във военноморските сили.
— Аз също — рече Тайърър, учуден от смелостта на посланика.
А сърцето на Марлоу блъскаше; той мразеше да го потискат, дори и ако това правеше адмирал. Все пак не си позволи да се отпусне.
— Аз… извинете ме, сър, но флотата е в много сигурни ръце с него, сър. И ние всички вярваме, че той е съвсем прав за продажбата на кораби, пушки, оръдия и опиум. Японците вече строят съдове и правят малки оръдия, тази година те отплаваха на своя първи железен параход, тритонния „Канрин мару“, до Сан Франциско. Изцяло с техен екипаж и капитани. Те са майстори в измерването на дълбочината. Забележително е как успяха да го направят за толкова кратко време.
— Да, да. — Сър Уилям се почуди как ли е прекарала японската делегация във Вашингтон и каква ли мизерия е извършил президентът Линкълн срещу славната Империя. „Та нали вашите Ланкширски мелници, които се рушат, зависят от памука на конфедерацията? В същото време не зависим ли все повече от съюзната пшеница, месото и други стоки за търговия?“ — Посланикът сви рамене. — Проклета да е тази война! И политиците, и Линкълн. В тържествената си реч през март той заяви: „… Тази страна принадлежи на народа и когато и да е, хората ще се уморят от правителството си, те могат да упражнят своето конституционно право да го променят или пък революционното си право да го свалят, или да го…“