Двамата младежи го гледаха как се отдалечава с голямо облекчение. Марлоу внимаваше да не го изпуска от очи.
— Какво стана в Канагава, след като си тръгнах, Филип?
— Беше, ами изключително, тя беше изключителна, ако ме питаш за това.
— Как така?
— Слезе около пет и отиде направо да види Малкълм Струан, и остана с него до вечеря — едва тогава я видях. Тя изглеждаше… изглеждаше някак по-зряла, не, това не е най-точната дума, не по-зряла, а по-сериозна от преди, като автомат. Джордж твърди, че все още била в шоково състояние. По време на вечерята Сър Уилям каза, че ще я вземе със себе си в Йокохама, но тя просто му благодари и отказа — първо трябвало да се увери, че Малкълм е добре, и нито той, нито Джордж, нито някой от нас можеше да я убеди в противното. Почти не яде и се върна в болничната стая, остана с Малкълм и дори настояваше да й сложат походно легло, така че да е при него при нужда. Всъщност през следващите два дни и до вчера, когато потеглих за Йокохама, тя почти не се отделяше от стаята и разменихме само няколко думи.
Марлоу скри въздишката си.
— Изглежда го обича.
— Това е най-странното. Нито Палидар, нито аз мислим, че причината е там. Анжелик сякаш е… ами, безплътна е твърде силно казано, като че ли върши всичко в някаква полудрямка и се чувства по-сигурна при него.
— Господи! А какви ги разправя оня касапин?
— Бабкот само свива рамене и каза да бъдем търпеливи, да не се безпокоим — тя била най-доброто лекарство за Малкълм Струан.
— Представям си. Как е той всъщност?
— Упоен през повечето време, много го боли, повръща често и просто си изповръща червата. Не зная как Анжелик издържа на миризмата, макар че прозорецът е отворен непрекъснато. — Обзе ги страх при мисълта да са толкова тежко ранени и толкова безпомощни. Тайърър погледна напред, за да скрие болезненото съзнание, че собствената му още рана не е заздравяла и може да загнои, че нощем му се присънват кошмари със самураи, с окървавени мечове и с нея.
— Всеки път, когато се отбивах да видя Малкълм… и, честно казано, да видя нея — продължи той. — Анжелик ми отговаряше само с „да“, с „не“ или „не зная“, така че след време се отказах. Тя е… тя е по-привлекателна от всякога.
Марлоу се зачуди: ако Струан не беше наблизо, щеше ли тя да остане наистина недостижима? Доколко сериозен съперник е Тайърър? Палидар отпада, той не е от същата кръвна група — подобно момиче не може да хареса този надут пуяк.
— Майчице, виж! — възкликна Тайърър.
Те заобиколиха носа и видяха големия залив на Йедо пред себе си, открито море зад щирборда20, дима на готварските огнища над разстилащия се град и замъка на повелителя. За тяхна изненада заливът, който обикновено гъмжеше от множество салове, сампани21 и рибарски лодки, беше почти пуст, само няколко малки черупки бързаха към брега.
Тайърър доста се разтревожи.
— Ще избухне ли война?
След пауза Марлоу отвърна:
— Те получиха своето предупреждение. Повечето от нас мислят, не… не истинска война, не още, не този път. Ще има инциденти… После, тъй като харесваше Тайърър и се възхищаваше на смелостта му, Марлоу му разкри какво мисли. — Ще има най-различни инциденти и схватки, някои от нашите хора ще бъдат убити, други ще открият, че са страхливци, трети ще станат герои, повечето ще се вцепеняват от ужас от време на време ще има и наградени, но, разбира се, ние ще спечелим.
Тайърър си спомни колко бе изплашен и как Бабкот го увери, че първия път е най-зле; сети се колко смело Малкълм се втурна след убиеца, колко очарователна бе Анжелик и колко е хубаво да си жив, млад, на първото стъпало към поста „посланик“. — Младежът се усмихна. Топлината му заля и Марлоу.
— Всички са честни в любовта и във войната, нали? — попита той.
Анжелик седеше до прозореца на болничната стая в Канагава, гледаше в пространството, слънцето разчупваше пухкавите облаци от време на време, силно парфюмираната й кърпичка бе на носа й. Зад нея Струан лежеше полубуден, полузаспал. В градината войниците патрулираха постоянно. След нападението охраната бе удвоена, от Йокохама бяха изпратени още войски с временно командващ Палидар.
Почукването на вратата я извади от унеса й.
— Да? — тя скри кърпичката в ръката си. Беше Лим. До него китаец санитар с поднос.
— Храна за господар. Госпожица иска яде, а?
— Остави я там — нареди Анжелик и посочи масата до леглото. Беше склонна да помоли да й донесат и нейния поднос, както обикновено, после промени намеренията си. — Довечера, довечера, госпожица храна столова. Разбира, а?
— Разбира — засмя се Лим, той знаеше, че когато французойката е сама, използва носна кърпа. „Аййиайя, дали носът й е толкова малък и фин като онази й част? Миризма? От каква миризма се оплаква тя? Тук още не мирише на смърт. Трябва ли да кажа на сина на тай-пан, че новините от Хонконг са лоши? Аййиайя, по-добре да ги разбере сам“. — Разбира — засия той и излезе.
— Cheri? — тя автоматично предложи пилешката супа.
— По-късно, благодаря ти, скъпа. — Малкълм Струан й отговори, както очакваше, гласът му беше слаб.
— Опитай се да хапнеш малко — настоя Анжелик, както обикновено той пак отказа.
Анжелик се върна до прозореца и потъна в дневните си сънища — искаше й се да е в безопасност у дома в Париж, в голямата къща на чичо си Мишел и нейната любима Ема, леля й, англичанката със знатен произход, която й бе като майка и изгледа нея и брат й, когато баща им замина преди много години за Хонконг; всичките те, заобиколени от лукс, Ема планираше обедите и ездата с първокласния си жребец в Булонския лес, всички й завиждаха, тя очароваше струпаната аристокрация и й се мазнеха зад гърба, покланяше се грациозно на император Луи Наполеон — племенник на Наполеон Бонапарт — и императрица Еужени. Усмихваха й се, знаеха коя е.
Ложи в театрите, „Ла комеди Франсез“, избрани маси в „Троа Фрер Провансо“, седемнайсетият й рожден ден, разговорът на сезона, чичо Мишел си спомня приключенията си на хазартните маси и надбягванията, спомня си за своите аристократи приятели, метресата си, графиня Бофоа, толкова красива, съблазнителна и предана.
Всичките спомени бяха, разбира се, за времето, когато чичо Мишел е бил младши заместник във Военното министерство, а Ема, англичанката, член на пътуваща група артисти, представящи Шекспир, дъщеря на чиновник, но без достатъчно пари, за да се покаже в столицата на света: за огромен кон или два и карета, нужни й така отчаяно, за да влезе в истинското общество, в истинския висш свят, да се срещне с онези, които биха се оженили за нея, а не с мъже, дето щяха да я използват само за леглото и да се показват с нея, а после бързо да хукнат по по-младо цвете.
— Моля те, моля те, моля те, чичо Мишел, това е толкова важно!
— Зная, мъничкото ми зайченце — рече той тъжно на нейния седемнайсети рожден ден, когато го помоли за личен кон и подходящи за езда дрехи. — Не мога да направя нищо повече, няма от кого да поискам услуга, да помоля за парични заеми. Не притежавам никакви държавни тайни за продажба. Трябва да се грижа за по-малкия ти брат и за нашата дъщеря.
— Но моля те, скъпи чичо.
— Имам една последна идея и достатъчно франкове за скромното ти заминаване при баща ти. За малко дрехи и за нищо друго.
После ушиването на дрехите, всичките идеални, пробването им и корекциите и зеления копринен халат, тъй хубав, колкото другите. Чичо Мишел няма да възрази — после вълнението от първото пътуване с влак до Марсилия, с парахода до Александрия в Египет, по сушата до Порт Саид край първите разкопки на канала на г-н Лесепс в Суец, за който всички умни и информирани хора вярваха, че е само акция за вдигане цените на борсите, че никога няма да бъде завършен или ако бъде, частично ще изпразни Средиземно море. По пътя местните хора просеха, молеха, лъжеха; от самото начало тя съвсем правилно тръгна с първа класа: „Разликата е наистина толкова малка, скъпи, скъпи, скъпи чичо Мишел…“
Сладки ветрове и нови лица, екзотични нощи и прекрасни дни, началото на голямата авантюра, красив богат сън — всичко рухна, както Малкълм сега, всичко бе развалено от гнусния туземец!
21
Сампан (кит.) — дървен плоскодънен едномачтов плавателен съд в Югоизточна Азия, задвижван с весла и платно.