„Защо не мога да мисля за добрите страни — питаше се Анжелик, терзаейки се. — Защо добрите мисли се променят в лоши, после в ужасни и тогава започвам да си спомням какво наистина се бе случило и започвам да плача.
— Недей! — заповяда си тя, изгони сълзите. — Дръж се. Бъди силна!
Преди да излезеш от стаята, просто реши: нищо не се е случило, ще се държиш, както обикновено, докато дойде следващата ти менструация. Когато започне — а тя ще започне, — тогава ще си в безопасност.
Но ако, ако не започне?
Няма да мислиш за това. Твоето бъдеще няма да се провали, няма да е честно. Ти ще се молиш и ще стоиш близо до Малкълм и ще бъдеш като Флорънс Найтингейл и после може би ще се ожениш за него.“
Анжелик го погледна над носната кърпа. За нейно учудване той я наблюдаваше.
— Още ли е толкова ужасна миризмата? — попита Малкълм тъжно.
— Не, cheri — отвърна тя, доволна, че лъжата й звучеше все по-искрено всеки път и й струваше все по-малко усилие. — Малко супа?
Изтощен, той кимна, знаеше, че трябва да хапне, но каквото и да преглътнеше, щеше да го повърне, напъните щяха да разкъсат шевовете, а болката, която следваше, щеше да го лиши от мъжественост, въпреки че се опитваше да й устои.
— Дю не го мо — измърмори той. Ругатнята беше на кантонски, първия му език от детството.
Анжелик поднесе чашата, Струан пи и щом тя попи брадата му, пийна още малко. Едната негова половина искаше да й заповяда да си отиде, докато оздравее напълно, другата се ужасяваше, че девойката ще си тръгне и няма да се върне никога.
— Съжалявам за всичко това. Приятно ми е, че си тук.
В отговор Анжелик само докосна челото му леко, искаше да излезе, нуждаеше се от чист въздух, за да не се изпусне.
„Колкото по-малко говориш, толкова по-добре — бе решила тя. — Тогава няма да попаднеш в капан.“
Тя се наблюдаваше как го обслужва и оправя, докато мисълта й я отнасяше към обикновените случки в Хонконг или Париж, повечето в Париж. Никога нямаше да си позволи да забрави онзи нощен полусън. Никога през деня, твърде опасно е. Само нощем, когато вратата бе здраво залостена и вече сама, и в безопасност в леглото, даваше воля на сълзите си. Тогава разрешаваше и на мисълта си да отпътува натам, където щеше…
Почука се.
— Да?
Влезе Бабкот. Анжелик се изчерви под неговия поглед. „Защо мисля, че той винаги може да прочете мислите ми?“
— Само исках да видя какво правят моите двама пациенти — рече лекарят приветливо. — Е, г-н Струан, как сте?
— Все така, благодаря ви.
Острите очи на Бабкот забелязаха, че половината супа е изпита, но не бе последвало никакво повръщане. „Добре.“ Той задържа китката на Струан. Пулсът бе ускорен, но чукаше по-добре от преди. Челото все още лепкаво, все още с температура, но тя също се бе смъкнала в сравнение с вчерашната. „Да се осмеля ли да се надявам, че той наистина ще оздравее?“ Устата му похвали колко се е подобрил пациентът, явно с помощта на дамата; да, негова милост лекарят нищо друго не може да направи за него, нищо друго, освен обикновеното. „Наистина малко неща можеха да се кажат, освен че всичко е Божа работа, ако има Бог. Защо ли винаги добавям това! Ако има.“
— Продължите ли да се оправяте в този темп, мисля, че ще ви преместим обратно в Йокохама. Може би утре.
— Това не е разумно — рече Анжелик веднага, изплашена, че ще загуби своето убежище, гласът й бе по-остър, отколкото й се искаше.
— Съжалявам, но е така — отвърна Бабкот любезно, като искаше да я успокои; възхищаваше се на нейния кураж и на загрижеността й към Струан. — Не бих съветвал да го направим, ако имаше риск, но това е разумно. Г-н Струан ще има много повече удобства, повече помощ.
„Mon Dieu, какво друго мога да направя? Той не трябва да тръгне оттук, не още, не още.“
— Слушай, скъпа — Струан си наложи гласът му да звучи силен. — Ако лекарят смята, че мога да се върна, наистина ще е добре. Така ще се освободиш от мен и ще ти бъде по-леко.
— Но аз не искам да се освобождавам от теб, исках да останем тук, точно както сме сега без… без никаква суетня. — Чувстваше, че сърцето й подскача, и знаеше, че звучи истерично, ала в плановете й не влизаше да се премества. „Глупачка, ти си глупачка. Разбира се, че трябва да се преместят. Мисли! Какво можеш да направиш, за да предотвратиш това?“
Нямаше нужда да предотвратява каквото и да било. Струан й заговори, че не трябва да се безпокои, че ще бъде по-добре в колонията, ще е на сигурно място и той ще бъде по-щастлив, ще има дузина прислужнички и стаи в сградата на компания Струан, че ако иска, може да има стая до неговата и че може да остане или да си тръгне, когато пожелае, ще има постоянен достъп до него през деня или през нощта.
— Моля те, не се тревожи, искам също да си доволна — увери я той. — Ще ти е по-удобно, обещавам ти, и когато съм по-добре, ще…
Получи спазъм и повърна.
След като Бабкот изчисти и Струан заспа отново, упоен, той тихо заключи:
— Наистина ще е по-добре за него там. Аз имам нужда от повече помощ, повече материали, почти е невъзможно да се държи всичко чисто в тая мизерия. Болният се нуждае… съжалявам, но той се нуждае от повече помощ. Вие правите за него повече, отколкото можете да си представите, но неговите прислужници китайци могат да правят по-добре различните процедури. Съжалявам, че съм толкова рязък.
— Не трябва да се извинявате, докторе. Прав сте и аз ви разбирам. — Мисълта й препускаше. „Стая до Малкълм ще е идеално, и прислужници, и чисти дрехи. Ще си намеря шивачка и ще си направя хубави рокли, ще ме придружават, а аз ще командвам него и моето бъдеще.“ — Искам само да знам какво е най-доброто за г-н Струан — сниши глас тя, после добави още по-тихо, трябваше да го научи: — Колко време ще е така?
— Прикован към леглото и съвсем безпомощен ли?
— Да, моля ви, кажете ми истината. Моля ви.
— Не знам. Поне две или три седмици, може би повече, и няма да е много подвижен за месец или два след това. — Докторът погледна отпуснатия мъж за миг. — Бих предпочел да не казвам нищо на него. Това ще го безпокои напразно.
Тя кимна доволна и успокоена, всичко като че ли идваше на мястото си.
— Не се безпокойте. Ще мълча пред Малкълм. Ще се моля да стане по-силен, обещавам, ще правя всичко, което е възможно.
Когато д-р Бабкот излезе, той отново си помисли: „Боже мой, каква чудесна жена! Все едно дали Струан ще живее, или умре, той е щастлив човек, когото обичат много.“
9.
Салютът от оръдията на всеки от шестте военни кораби, закотвени край Йедо, съпроводили флагмана, отекна и се повтори, целият екипаж във флота бе развълнуван и горд от силата си, и доволен, че времето за възмездие е дошло.
— Дотук и няма накъде повече, сър Уилям — ликуваше Филип Тайърър, застанал до него до планшира22, миризмата на кордит23 беше силна. Градът беше огромен. Тих. Замъкът доминираше над всичко.
— Ще видим.
А на мостика на флагмана адмиралът прошепна на генерала:
— Цялата тази дандания идва да ви убеди, че нашият Дребосък Уили е само малък самохвалко, но иначе заблуден като гренадир. По дяволите кралския салют. По-добре да внимаваме за гърбовете си.
— Прав сте, за Бога! Да. Ще го добавя в моя месечен доклад, за да информирам военното министерство.
На палубата на френския флагман Анри Сьоратар пафкаше с лулата си и се смееше с руския министър.
— Mon Dieu, скъпи ми графе, това е щастлив ден! Честта на Франция ще се защитава от обикновената английска арогантност. Сър Уилям трябва да се провали. Коварният Албион е по-коварен от друг път.
— Да. Отвратително, че това е тяхната флота, а не нашите.
— Но скоро вашата и нашата флота ще я сменят!
— Да. После — както се уговорихме тайно? Когато Англия си отиде, ще завземем японския северен остров плюс Сахалин, Курилските и всички острови край Руската Аляска — Франция останалото.
— Съгласен съм. Щом Париж получи моя меморандум, ще е сигурно, че ще се подпише на най-високо равнище — подсмихна се Сьоратар. — Яви ли се вакуум, наше дипломатическо задължение е да го запълним.