— Е, господине, не се подигравайте с беззащитната млада дама.
— Не ти се подигравам, кълна се в Бога. Ще се омъжиш ли за мен? — Силни думи, но той нямаше още сили, за да седне или да се протегне, та да я притегли по-близо до себе си. — Моля те.
Очите й се насълзиха.
— Може би, когато си по-добре… и само ако ми се подчиняваш безпрекословно, ако се отнасяш към мен с любов…
— Безпрекословно, щом това е думата, която искаш да чуеш.
— О, да, пардон. Безпрекословно и т.н. — Отново прекрасна усмивка. — Може би, г-н Струан, най-напред трябва да се опознаем, после да се съгласим на годеж и после, Monsieur le tai-pan de la Noble Maison25, кой знае?
Обхвана го радостно чувство.
— После, значи ли това „да“?
Наблюдаваше го, караше го да чака. С цялата си нежност, която можеше да събере, Анжелик промълви:
— Ще го обмисля сериозно, но първо трябва да ми обещаеш, че ще оздравееш бързо.
— Ще оздравея, кълна се.
Момичето попи отново очите си.
— Сега, Малкълм, моля те прочети си писмото от майка ти, аз ще поседя с теб.
Сърцето му биеше силно. Въодушевлението, което усети, отнесе болката. Но пръстите не му се подчиняваха и той не можеше да разчупи печата.
— Ето, Анжел, прочети ми го. Ще го направиш ли, моля те?
Тя веднага разчупи печата и прегледа написаното; бе една-единствена страница.
— Скъпи мой сине — прочете на глас, — с голяма тъга трябва да ти съобщя, че баща ти почина и сега нашето бъдеще остава в твоите ръце. Той умря, както спеше, горкичкият, погребението ще е след три дни. Умрелият си е умрял, а ние, живите, трябва да продължим борбата, докато сме живи. Завещанието на баща ти потвърждава, че ти си наследник и тай-пан, но за да бъде законно приемането на наследството, то ще се прочете пред свидетели съгласно волята на твоя обичан дядо. Свидетелите сме аз и компрадорът Чхан. Справи се с нашите японски интереси, както говорихме, и се върни колкото е възможно по-бързо. Твоя предана майка. — Сълзите отново изпълниха очите й, тя внезапно си представи, че е майката, която пише на своя син.
— Това ли е всичко? Никакъв постскриптум ли няма?
— Не, cheri, нищо друго, само „твоя предана майка“. „Колко смело от нейна страна, щях ли да съм и аз толкова смела?“
Забравила всичко, с изключение на чудото, което се бе случило, Анжелик му подаде писмото и отиде до прозореца, оттам погледна към пристанището, избърса си очите и отвори прозореца. Въздухът беше свеж и отнесе миризмата на болничната стая. „Какво да направя сега? Да му помогна ли да се върне по-бързо в Хонконг, далеч от тази ужасна дупка. Почакай… майка му ще се отнесе ли благосклонно към нашата сватба? Не зная. Ако бях на нейното място, щях ли да се отнеса благосклонно? Сигурна съм, че тя не ме харесва, колкото и пъти да я срещнех, беше толкова важна и се държеше на разстояние, обаче Малкълм каза, че се държи така с всички извън семейството.“ „Почакай, докато я опознаеш, Анжелик, тя е толкова чудесна и силна…“
Вратата се отвори и без да почука, влезе А Ток с малък поднос за чай в ръка.
— Не хо ма, господар, добър ден. — Двата й златни зъба, с които много се гордееше, проблеснаха. — Господар спа добре, а?
На перфектен кантонски Малкълм й отвърна:
— Спри да говориш безсмислици!
— Аййиайя! — А Ток беше лична бавачка на Струан, която се грижеше за него, откакто се бе родил. Тя не обърна внимание на Анжелик, вниманието й бе насочено към Струан. Пълна, яка и на петдесет и шест години, облечена в традиционната бяла риза и черни панталони, на гърба й висеше дълга опашка, която показваше, че е избрала да бъде бавачка като своя професия и затова се е заклела да остане целомъдрена през целия си живот, и никога да няма собствени деца, които биха й попречили да бъде лоялна. Следваха я двама кантонски прислужници с горещи кърпи и вода, за да го изкъпят. А Ток високо им нареди да затворят вратата.
— Господар, къпе се, а? — Бавачката многозначително погледна Анжелик.
— Ще се върна по-късно, cheri — рече девойката.
Струан не каза нищо, само кимна и се усмихна, после отново загледа писмото, потънал в мисли. Анжелик остави вратата открехната. А Ток измърмори неодобрително, затвори я, нареди на двамата да побързат с банята и му подаде чая.
— Благодаря ти, майко — обърна се към нея на кантонски Малкълм, нарече я с обичайното обръщение за такава специална личност, която го бе обичала, носила и пазила, когато е бил малък и беззащитен.
— Лоши новини, а, синко — въздъхна А Ток.
Новините бързо се разнасяха из китайската общност.
— Лоши. — Малкълм сръбна от чая. Беше приятен на вкус.
— След като те изкъпят, ще се почувстваш по-добре и тогава можем да поговорим. Уважаемият ти баща бе закъснял за срещата си с боговете, сега е там и ти си тай-пан, така че всяко зло за добро. После ще донеса специален чай, който намерих заради теб, той ще излекува всичките ти болежки.
— Благодаря ти.
— Ти ми дължиш един сребърен таел26 за лекарството.
— Една петнайсетина.
— Аййиайя, поне половината.
— Аййиайя, една двайсетина, майко. — Почти без да мисли, Малкълм се спазари с нея автоматично, без да проявява неучтивост. — Ако спориш с мен, ще ти напомня, че ми дължиш шестмесечно възнаграждение за погребението на баба ти.
Единият от прислужниците се изкикоти зад гърба й, но тя се престори, че не го е чула.
— Щом така казваш, тай-пан. — А Ток използва титлата деликатно, за първи път го нарече така, наблюдаваше го, не пропускаше нищо, после щракна на двамата да го изтъркат и измият внимателно и както трябва. — Побързайте. Трябва ли моят син, тай-панът, да търпи вашите несръчни услуги целия ден?
— Аййиайя — измърмори единият от тях неблагоразумно.
— Внимавай, кучи сине — изруга го тя сладникаво на диалект, който Струан не разбираше. — Просто се залови за работата и мисли му, ако порежеш моя син, докато го бръснеш; ще ви държа под око. Отнасяйте се към моя син като с императорски нефрит или ще ви попилея и да не чувам гък!
— Да не чувала гък! Аййиайя, стара жено, ти идваш от Нин Ток, едно смотано говняно село, известно само с пръдните ви.
— Един сребърен таел казва този цивилизован човек, може да ви победя пет или седем пъти на маджонг27.
— Става! — отвърна мъжът грубо, макар А Ток да бе майсторка в играта.
— За какво си говорите? — попита Струан.
— Слугински дрънканици, нищо особено, синко.
Когато свършиха с тоалета му, китайците го облякоха в чиста риза.
— Благодаря. — Струан се чувстваше освежен.
Те се поклониха учтиво и излязоха.
— А Ток, залости вратата й тихо.
Жената се подчини. Острият й слух долови шумоленето на поли в съседната стая и тя реши да е нащрек. „Отвратителна чуждестранна развратница с дяволска утроба и с нейната нефритова порта, така й текат лигите за господаря, че всеки цивилизован човек може да чуе как си преглъща слюнката.“
— Запали свещта, моля те.
— А? Зле си с очите ли, синко?
— Не, няма такова нещо. Кибритът е на бюрото. — Кибритът беше последен шведски патент, обикновено го държаха заключен, защото често изчезваше. Дребните кражби бяха обикновено нещо в Азия. Тя взе един кибрит разтревожена, не разбираше защо клечките не могат да се запалят никъде другаде, освен отстрани на специалната кутия. Бе й го обяснил, но А Ток само мърмореше нещо за чуждестранните дяволски магии.
— Къде да поставя свещта, синко?
Посочи масичката до леглото, където лесно можеше да я стигне.
— Тук. Сега ме остави за малко.
— Ама, аййиайя, трябва да поговорим, толкова много неща трябва да обмислим.
— Зная. Само ме изчакай отвън и не пускай никого, докато не ти извикам.
Мърморейки, бавачката излезе. Многото приказки и лошите новини изтощиха Струан, той едва-едва закрепи свещта отстрани на леглото, после легна за миг.