Прониза я още по-силен страх.
— Баща ми… не… не ми е казал, че не е платил сметките!
— Боя се, че е така.
С тревога Анжелик си мислеше за писмото на леля си и сега вече бе сигурна, че заемът на чичо й също не е върнат и че той е в затвора заради… „може би заради мен“, искаше да изкрещи, опитваше се да запази вътрешното си равновесие, искаше й се всичко това да е сън: „О, Боже, о, Боже, какво да правя?“
— Искам да знаеш, ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.
Внезапно гласът й стана писклив.
— Да ми помогнеш? Защо ми казваш всичко това сега, защо… защо… защо, когато съм толкова щастлива?
— По-добре е да го научиш веднага. По-добре аз да ти го кажа, отколкото някой враг.
Лицето й се сви.
— Враг ли, какъв враг? Защо да имам врагове? Не съм направила никому нищо. Нищо… нищо… нищо… — Сълзите й потекоха.
Насилвайки се, той я задържа състрадателно, после сложи двете си ръце на раменете й и я разтърси.
— Престани — извика й рязко. — Боже мой, престани, не разбираш ли, аз се опитвам да ти помогна! — От другата страна на улицата се приближаваха няколко мъже, но той видя, че се клатушкат и са заети само със себе си. Нямаше никого наблизо, само мъжете, които отиваха към клуба по улицата зад тях, двамата бяха скрити в сянката на сградата. Андре отново я разтърси и тя изпъшка:
— Причиняваш ми болка! — но сълзите й спряха и тя дойде на себе си.
„Само отчасти е на себе си“ — помисли си той студено, същото се бе повтаряло стотици пъти преди: преиначаване на истината и насилие над невинни, но му се налагаше да действа така за добруването на Франция, справяше се по-лесно с мъжете, отколкото с жените. Мъжете само ги сритваш в топките или ги заплашваш, че ще им ги отрежеш, или че ще ги промушиш с куки за плетене… — А жените? Отвратително е да се отнасяш така към жените.
— Анжелик, заобиколена си от врагове. Мнозина не искат да се омъжиш за Струан, майка му ще се бори срещу теб с всички средства, които тя…
— Никога не съм казвала, че ще се оженим, това… това е слух, това е всичко!
— Merde! Разбира се, че е истина! Той те е помолил да се омъжиш за него, нали? — Разтърси я, пръстите му бяха груби. — Нали?
— Нараняваш ме, Андре. Да, да, той ме помоли.
Подаде й носната си кърпа, съзнателно го направи нежно.
— Ето, изтрий си сълзите, няма много време.
Тя хрисимо се подчини, заплака, после спря.
— Защо си толкова ужасен?
— Аз съм единственият ти истински приятел тук… Аз съм единственият ти приятел, кълна се в това, единственият, който може да ти помогне. — Обикновено той добавяше пламенно „кълна се в Бога“, но прецени, че е лапнала въдицата и си го запази за по-късно. — По-добре е да чуеш истината скришом. Сега ще имаш време да се приготвиш. Новината няма да пристигне поне до седмица. Това ще ти даде време да обявиш своя годеж тържествено и официално.
— Какво?
— Струан е джентълмен, нали? — С усилие прикри подигравката си. — Английски, о, съжалявам, шотландски, британски джентълмен. Те не се ли гордеят с тази дума? Е? Щом обещанието е направено публично, не може да го оттегли независимо дали ти си голтачка, или не, дали баща му е умрял, или не и каквото и да казва майка му.
„Зная, зная — искаше да изкрещи тя. — Но съм жена и трябва да чакам, чаках и сега е вече твърде късно. Късно ли е наистина? О, пресвета Дево, помогни ми!“
— Аз не… не мисля, че Малкълм ще ме обвини заради баща ми или… или ще слуша майка си.
— Страхувам се, че ще трябва да го направи, Анжелик. Забрави ли, че Малкълм Струан е непълнолетен, независимо че е тай-пан. Ще навърши двайсет и една чак през май догодина. Дотогава тя може да му налага всякакви правни ограничения и ще го лиши от родителско съгласие за годеж според английските закони. — Той не беше съвсем сигурен в това, но то звучеше убедително и беше истина според френските закони. — Тя може да наложи ограничения и върху теб, може да те предаде на съда — добави много натъжен. — Семейство Струан са могъщи в Азия, тя се е превърнала, кажи-речи, в тяхно владение. Майка му може да ви закара на съд, за да те обвини, че си кокетничила и си го мамила повече или по-малко заради парите му. Може да обрисува отвратително грозна картина пред съдията, ти на подсъдимата скамейка и беззащитна, баща ти комарджия, фалирал лентяй, чичо ти в затвора за дългове, без пукната пара, просто една авантюристка.
Тя го попита с измъчено лице:
— Откъде знаеш за чичо Мишел? Кой си ти?
— Няма никакви номера, Анжелик — каза той нехайно. — Колко са френските граждани в Азия? Не са много. Няма друга като теб, а хората обичат клюките. Аз… аз съм Андре Понсен. Търговец в Китай, търговец в Япония. Не искам нищо, освен твоето приятелство, доверието ти и да ти помогна.
— Как? Никой не може да ми помогне.
— Може — рече той меко, като я наблюдаваше внимателно. — Нали го обичаш? Ти би станала най-добрата съпруга, ако мъжът ти ти даде възможност, нали?
— Да… да, разбира се…
— Тогава го притисни, подмами го, убеди го с всички средства, за да направиш официален годеж. Бих могъл да те направлявам навярно. — Сега най-сетне той видя, че тя наистина го чува, наистина го разбира. Нежно й нанесе coup de grace31. — Една умна жена, а ти си умна и красива, трябва да се омъжи бързо. Много бързо.
Струан четеше, петролната лампа бе на масичката до леглото му и осветяваше добре стаята, вратата на нейната стая бе открехната. Леглото му беше удобно, а той бе потънал в разказа, копринената му нощна риза подсилваше цвета на очите му, лицето му бе все още бледо и слабо, нямаше помен от предишната му сила. Върху масичката стоеше приспивателното, лулата му, тютюн, кибрит и вода с малко уиски.
— Добро е за теб, Малкълм — бе казал Бабкот. — Това е най-доброто приспивателно, пий го разредено. По-добро е от тинктурата.
— Без него ще съм буден цялата нощ и ще се чувствам ужасно.
— Седемнайсет дни след нападението, Малкълм, време е да го спрем. Наистина да го спрем. Не е хубаво да разчиташ на лекарството, за да можеш да заспиш. Най-добре е да го спрем.
— Опитах се, но не става. Ще го спра след ден или два…
Завесите бяха спуснати за през нощта, стаята бе уютна, чуваше се само тихото тиктакане на инкрустирания швейцарски часовник. Беше почти един. Той лежеше с книгата „Убийствата на улица Морг“, която Дмитрий му донесе сутринта с думите:
— Мисля, че ще ти хареса, Малк, това се нарича детективска история — Едгар Алън По е един от нашите най-добри писатели, жалко, че умря през 1849, годината след треската за злато. Имам сбирка от негови книги и поеми, ако ти хареса тази.
— Благодаря, много си любезен. Добре е, че наминаваш толкова често. Но защо си така начумерен, Дмитрий?
— Новините от къщи са лоши. Моите хора… всичко е зле, Малк, всичко се е объркало, братовчеди, братя, чичовци са застанали от двете страни. По дяволите, сигурно не ти се слуша това. Чуй, имам още много книги. Всъщност цяла библиотека!
— Разкажи ми за семейството си, моля те — отвърна той, започваха дневните му болки. — Наистина искам да чуя.
— Ами добре. Ами когато моят дядо и семейството му дошли от Русия, от Крим — казах ли ти, че нашето семейство е казашко, — се настанили в малко градче, наречено Фар Хилс в Ню Джърси и се занимавали със земеделие там до войната от 1812. В нея моя дядо го убили. Фар Хилс било великолепно място и за отглеждане на коне, така че ние сме преуспели. Семейството отседнало в Ню Джърси, макар че двама от синовете тръгнали на юг, до Ричмънд, Вирджиния, когато бях в армията, преди петнайсетина години, имаше само Съюзна армия, нито Северна, нито Южна. Постъпих в кавалерията и изкарах пет години, прекарах повечето от службата си на Юг и на Запад, в индианските войни, така да се каже. Прекарах част от времето в Тексас, една година, докато той все още беше самостоятелна република, като им помагах да отблъснат индианците, после, след няколко години, Тексас се присъедини към Съюза през 1845, ние бяхме разквартирувани извън Остин, там срещнах жена си Емили — тя също е от Ричмънд, — баща й беше полковник по продоволствията. Ето това е моята красива страна около Остин, но повече около Ричмънд. Емили… да ти дам ли нещо?