— Но най-напред, приятели мои, вдигнете чашите си за най-красивото момиче на света, госпожица Анжелик Ришо, моята бъдеща невеста.
Аплодисменти и още аплодисменти. Прислужници китайци в ливреи донесоха изстудено за случая шампанско. Джейми Макфей добави няколко думи и празненството започна. Вина от Бордо и Бургундия, специално шабли34, харесвано много в Азия, бренди, уиски — всичките изключително от вноса на Струан, — джин, бира от Хонконг.
Австралийско печено говеждо, няколко цели агнета, пилета, бутове осолено студено свинско, шунка, шанхайски картофи, печени и пълнени със солени парченца свинско и масло, също пудинги и шоколадови бонбони, нова доставка от Швейцария. След вечерята всичко бе почистено, а седем пияни — изнесени. Андре Понсен зае мястото си и оркестърът засвири.
С огромно уважение към Малкълм Сър Уилям помоли за първия танц. Последва го Сьоратар, после останалите посланици — с изключение на Фон Хаймрих, който беше на легло с дизентерия — адмиралът и генералът, всички се изредиха. След всеки танц зачервени и сияещи лица заобикаляха Анжелик и тогава, веейки си с ветрилото, тя си проправяше път до Малкълм, любезна с всички, но напълно завладяна от него, отказваше поредния танц, оставяше се Малкълм дълго да я увещава.
— Но, Анжелик, харесва ми да те гледам как танцуваш, скъпа, толкова си грациозна.
Сега Малкълм я наблюдаваше, разкъсван от щастие и чувство на безсилие, обезумял, задето куца.
— Не се тревожи, Малкълм — казал му бе Хоуг, искаше да го успокои, обличането бе предизвикало кошмарна болка и разкрило непохватността му. — За първи път си на крака. Само месец е минал от инцидента, не се безп…
— Кажи ми го още веднъж, и ще плюя кръв.
— Не е само от болката. Това е от цялото лечение и от днешната поща. Получи писмо от майка си, нали?
— Да — отвърна напълно нещастен Малкълм и седна на края на леглото, полуоблечен. — Тя… ами тя е бясна, никога не съм знаел, че може да бъде толкова ядосана… Тя е изцяло против годежа ми, против брака… Ако я слушам, Анжелик е въплъщение на дявола. Тя… — Думите се изляха от него. — Тя е отхвърлила писмото ми, отхвърлила го и пише, ето прочети го:
„Полудял ли си? Няма шест седмици от смъртта на баща ти, още не си навършил двайсет и една, тази жена те преследва заради парите и нашата компания, тя е дъщерята на един избягал от банкрут, племенница на друг престъпник и, Господ да ни е на помощ, католичка и французойка! Да не си се побъркал? Казваш, че я обичаш? Глупости! Ти си омагьосан. Ще спреш тази глупост! Ще я спреш! Тя те е омагьосала. Очевидно си забравил, че трябва да управляваш компанията! Трябва да се върнеш без тази личност веднага щом д-р Хоуг разреши.“
— Когато ти разреша да се върнеш, Малкълм, ще направиш ли, както майка ти казва?
— За Анжелик, изключено. Нищо от това, което майка ми пише, не е важно, нищо! Ясно е, че не е прочела писмото ми, не дава пет пари за мен. Какво, по дяволите, мога да сторя?
Хоуг сви рамене.
— Вече си решил: ще се сгодиш и след съответния срок ще се ожениш. Ще се оправиш. Ще трябва много да почиваш, да изядеш много питателни супи и каши и да се откажеш от приспивателните и успокоителните. Следващите две седмици ще останеш тук, после ще се върнеш и ще се изправиш… — той се бе усмихнал мило — пред бъдещето с увереност.
— Имам късмет, че си ми лекар.
— А аз съм щастлив, че си ми приятел.
— Но получи също писмо от нея?
— Да. — Сух смях. — Май наистина получих.
— Е?
Хоуг завъртя очи.
— Не казах ли достатъчно?
— Да. Благодаря ти.
Сега, като я наблюдаваше как танцува, център на всеобщо възхищение и страст, гърдите й доста открити по модата, тънките глезени съблазняващи очите да продължат нагоре по издутите обръчи, покрити с коприна, Малкълм усети, че се възбужда. „Слава Богу — помисли си той, повечето от гнева му се изпари, — най-после ми става, но, Господи, няма да й устоя до Коледа. Няма.“
Беше почти полунощ. Анжелик отпи от шампанското и се скри зад ветрилото си, вееше си с отработени движения, дразнейки мъжете край себе си, после подаде чашата си, сякаш правеше подарък, извини се и се върна на стола си до Струан. Наблизо стоеше оживена група — Сьоратар, Сър Уилям, Хоуг, други посланици и Понсен.
— La, г-н Андре, свирите превъзходно. Не е ли така, скъпи Малкълм?
— Да, превъзходно — отвърна Струан; изобщо не се чувстваше добре, опитваше се да го прикрие.
Хоуг му хвърли бегъл поглед.
Анжелик продължи на френски:
— Андре, къде изчезна през последните няколко дни? — Погледна го над ветрилото. — Ако бяхме в Париж, щях да се закълна, че си отдал сърцето си на някоя нова приятелка.
Понсен небрежно отвърна:
— Просто работа, госпожице.
После Анжелик продължи на английски:
— О, колко тъжно. Париж през есента е особено красив, почти толкова поразителен, колкото и пролетта. О, само почакай, аз ще ти го покажа, Малкълм. Можем да прекараме един сезон там, нали? — Тя стоеше близо до него и усещаше как ръката му шари по кръста й, полека постави ръка на рамото му и си поигра с дългата му коса. Беше й приятно от допира, лицето и дрехите му бяха красиви, пръстенът, който й подари сутринта, с един диамант, заобиколен от малки диаманти, я очароваше. Погледна го, повъртя го, обожаваше го, чудеше се колко ли струва. — О, Малкълм, ще ти хареса Париж, наистина е великолепен. Нали ще идем?
— Защо не, щом искаш.
Въздъхна, пръстите й дискретно галеха врата му; после възкликна, сякаш внезапно се бе сетила:
— Всъщност, мислиш ли, cheri, мислиш ли, че бихме могли да прекараме там медения си месец — ще танцуваме цели нощи.
— Вие танцувате прекрасно, госпожице, където и да сте — намеси се Хоуг; бе изпотен и се чувстваше неудобно в прекалено тесните си дрехи. — Да можех да кажа същото и за себе си. Мога ли да предлож…
— Изобщо ли не танцувате, докторе?
— Когато бях в Индия преди години, танцувах, но спрях след смъртта на съпругата си. Тя наистина обичаше да танцува толкова много, че сега аз изобщо не мога да го направя. Великолепно празненство, Малкълм. Но ще трябва да пожелаем лека нощ?
Анжелик го погледна, усмивката й посърна, забеляза загрижеността, изписана на лицето му, погледна и Малкълм и видя изтощението му. „Колко ужасно, че е болен — помисли си тя. — По дяволите!“
— Още е рано — заяви смело Малкълм, макар че копнееше силно да си легне, — нали, Анжелик?
— Признавам, че и аз съм много изморена — рече тя тутакси. Затвори ветрилото си, остави го на стола, усмихна се на него, на Понсен и на останалите, готова да си тръгне. — Може би ще се измъкнем и ще оставим празненството да продължи…
Те тихо се извиниха на хората около тях. Всички други се преструваха, че не забелязват, напускането им, но веднага след това се усети празнота. Отвън на вратата Анжелик спря за момент.
— О, la la. Забравих си ветрилото. Ще те настигна, скъпи.
Бързо се върна. Понсен я пресрещна и започна на френски:
— Госпожице, смятам, че това е ваше.
— Колко сте любезен — прие ветрилото, поласкана, че тактиката й сполучи и че французинът я е наблюдавал, както и се бе надявала. Когато се наведе над ръката й, за да я целуне, Анжелик му прошепна на френски:
— Трябва да те видя утре.
— В Легацията по обяд, попитай за Сьоратар, той няма да е там.
Тя си разресваше косата с четка пред огледалото, още си тананикаше последния изтанцуван валс. „Кой беше най-добрият? — питаше се Анжелик. — Най-хубавият танц? Лесно е да се отговори, Марлоу и полката, по-добре беше от Палидар и валсовете — човек трябва да танцува валс само с любимия си, да се остави музиката да му завърти главата с обожание и копнеж, да го отнесе в облаците, трептящ и желаещ, както бях аз тази вечер; най-хубавият ден в живота ми — сгодена за един прекрасен мъж, който ме обича безумно.
Трябваше да бъде най-хубавият ден, но не е.
Странно, че се забавлявах вечерта, а мога да действам и мисля спокойно. Ето, денят мина; закъснява ми, вероятно съм бременна от насилника — трябва да сложа край на това.“