— О, да. Нуждая се от теб. — Устните му се изкривиха в едва загатната иронична усмивка. — Ще помоля Джейми да уреди всичко.
Анжелик се поколеба; не беше сигурна как да продължи.
— Щом така искаш, cheri.
— Да, това ще е най-доброто. Както ти самата каза: опасно е да се прегръщаме така. Лека нощ, любов моя. Толкова се радвам, че ти хареса празненството.
Студена тръпка премина през нея, дали бе вътре в душата или по кожата й, Анжелик не разбра. Целуна го, готова да разпали страстта му, ала Малкълм не реагира. „Какво ли го промени?“
— Наспи се хубавичко, Малкълм. Обичам те. — Никаква реакция.
„Няма значение — помисли си Анжелик, — мъжете са на настроения и са трудни.“ Усмихна се, сякаш всичко беше наред, махна резето от вратата, изпрати му въздушна целувка и влезе в своята стая.
Той остана загледан подире й. Вратата бе леко открехната. Както обикновено. Но всичко в техния свят не беше вече както преди. Вратата и нейната близост вече не го изкушаваха. Чувстваше се променен, някак си преправен. Не знаеше защо, ала беше много тъжен, много остарял, някакъв инстинкт му подсказваше, че колкото и да я обичаше, колкото и да се стараеше физически, тя никога нямаше да го задоволи напълно през целия им съвместен живот.
С помощта на бастуна се изправи и закуцука колкото можеше по-тихо до бюрото. В горното чекмедже държеше малко шишенце с лекарство; скрил го бе за нощите, когато му бе невъзможно да заспи. Изгълта го. С мъка се дотътри до леглото. Скръцна със зъби, легна и въздъхна, когато болката понамаля. Това, че бе изпил последното количество успокоително, ни най-малко не го тревожеше. Чен, А Ток, който и да е от прислужниците можеше да го снабди с още, стига да поиска. Та нали компания Струан снабдяваше с опиати част от Китай?
А щом се прибра в стаята си, Анжелик се облегна на стената; мислите й бяха в безпорядък, не беше сигурна дали трябва да се върне, или да го остави сам. Чу го как отиде до бюрото и отвори чекмедже, ала не знаеше защо; чу как пружините на леглото изскърцаха, чу неговата дълга въздишка на облекчение.
„Така е, защото го боли и защото не можем да го направим, не и сега — помисли си Анжелик, окуражавайки се, като сподави нервна прозявка. И още, защото трябваше да седи на танците, след като е най-добрият танцьор, с когото някога съм танцувала — нали точно това ме привлече най-напред у него в Хонконг?
Не е грешно, че иска да се любим — и не съм аз виновна, че е ранен. Горкичкият Малкълм, просто нервите му са опънати. До утре ще е забравил за случилото се и всичко ще е чудесно… пък и по-добре да се преместя, имам да решавам онзи проблем. Нещата ще бъдат наред.“
Вмъкна се в леглото си и бързо заспа, но сънищата й скоро се населиха със странни чудовища с изкривени бебешки лица, те пищяха, смееха се и я дърпаха. „Мама… мама“ — изписваше собствената й кръв по чаршафите; тя течеше от връхчето на пръста й, който използваше вместо писалка, преповтаряше ли преповтаряше онези букви — буквите от кувертюрата, запечатали се трайно в мозъка й, за които не бе имала смелостта да попита Андре или Тайърър.
Нещо я измъкна от съня. Кошмарите изчезнаха. Тревожно разбудена, Анжелик погледна вратата, почти очакваше да види Малкълм там. Но насреща й нямаше никой, различи дълбокото му равномерно дишане, така че се разположи на възглавниците и си помисли: „Трябва да е бил вятърът или се е затръшнал някой капак.
Mon Dieu, изморена съм, но колко хубаво прекарах на танците. И какъв прекрасен пръстен ми подари той.“
Като си тананикаше полката и завиждаше на успеха на Джон Марлоу, макар да беше съвсем сигурен, че може да се справи с танца също толкова добре като него, Филип Тайърър почти танцуваше към вратата на Къщата на трите шарана по малката пуста пътечка. Почука с финес. Йошивара изглеждаше потънала в сън, а недалеч в постройките и баровете на Главната улица животът кипеше; нощта бе пълна с мъжки смях и дрезгаво пеене; смесваха се случайният остър звук на шамисен35, смях и пиджин.
Решетката на вратата се отвори.
— Госп’дар, какво?
— Моля говори японски. Аз съм Тайра-сан и имам среща.
— А, така ли? — рече едрият слуга. — Тайра-сан, а? Ще съобщя на мама-сан. — Решетката се затвори.
Докато чакаше, Тайърър барабанеше с пръсти по старото дърво. Вчера и снощи трябваше да прекара цялото си време със Сър Уилям в обяснения за Накама и Легацията, в уреждане на Modus vivendi36 за своя новооткрит учител, с чувство на вина, задето не може да открие жизненоважната истина, че японецът говори английски. Но беше се заклел, а думата на англичанина е закон.
Накрая Сър Уилям се съгласи, че Накама може да се представя открито за самурай — синове на самурайски фамилии бивали аташирани към Френската и Британската легация за кратки периоди от време в миналото точно както Бабкот имаше японски помощници. Но Сър Уилям заповяда японецът да не носи или да не притежава мечове на територията на Колонията. Същото разпореждане се прилагаше към всички самураи, с изключение на охраната на Колонията и наказателните патрули. Още: Накама не можеше да се облича показно или да се приближава до Митницата или караулното на охраната и доколкото е възможно, да се пази да не го видят. Защото, ако го откриеха, Бакуфу щяха да изискат предаването му.
Тайърър извика Накама и му обясни какво е разпоредил Сър Уилям. По това време вече се чувстваше твърде уморен за Фуджико.
— А сега, Накама, трябва да изпратя едно съобщение и искам ти да го занесеш. Моля те, напиши буквите на „Моля, уредете…“
— Уреди, моля?
— Определи или направи. „Моля, уредете ми среща за утре вечер с…“, остави празно място за името.
Малко време бе нужно на Хирага да разбере точно какво се иска от него и защо. Отчаян, Тайърър се видя как му дава името на Фуджико и на Къщата на трите шарана.
— А, три шаран? — рече Хирага. — Со ка! Даде съобщение на мама-сан, уреди тебе видиш мусуме утре, а?
— Да, моля.
Накама му показа как да напише буквите и Тайърър ги прекопира, беше много доволен от себе си; после подписа съобщението внимателно с подписа, който Хирага му измисли, и ето, сега стоеше тук на вратата.
— Хайде, побързай — измърмори той, изпълнен с желание и готовност.
След време решетката на вратата се отвори отново. Беше Райко:
— А, добър вечер, Тайра-сан, иска да говорим японски, разбира се — рече тя с усмивка и лек поклон и продължи с поток от леещ се японски; той не разбра нищо от него, освен че няколко пъти се повтори името Фуджико, Райко завърши с: — Толкова съжалявам.
— Какво? О, съжаляваш? Защо съжалява Райко-сан? Добър вечер, аз имам среща с Фуджико… Фуджико.
— О, толкова съжалявам — повтори тя търпеливо, — но Фуджико не е свободна тази вечер и не ще се освободи скоро. Толкова съжалявам, но няма какво да направя, тя изпраща своите съжаления, разбира се, и се извинява, но всички мои дами са също заети. Много съжалявам.
Той пак не разбра кой знае колко от обясненията й. Но същността стигна до него. На Тайърър му стана ясно, че Фуджико я няма, но не и причината за това.
— Но писмото, вчера… моят пратеник, Накама, той го донесе, нали?
— О, да! Накама-сан го донесе и аз му казах, че всичко ще бъде наред, но толкова съжалявам, сега не е възможно да те подслоня. Толкова съжалявам, Тайра-сан, благодаря, че ни помниш. Лека нощ.
— Почакай — изкрещя Тайърър на английски, когато решетката започна да се затваря, после помоли: — Казваш, че я няма тук… т.е. там, нали? Почакай, моля, Райко-сан. Утре… извини ме… утре, Фуджико, да?
Райко тъжно поклати глава.
— О, толкова съжалявам, утре също не е възможно, наскърбява ме, че трябва да го кажа. Надявам се, че разбираш, толкова съжалявам.
Тайърър се ужаси.
— И утре ли, а вдругиден?
Тя се поколеба, усмихна се и отново леко се поклони.
— Може би, Тайра-сан, може би, толкова съжалявам, че не мога да обещая нищо. Помоли Накама-сан да дойде тук през деня и аз ще му кажа. Разбираш ли? Изпрати Накама-сан. Лека нощ.