— О ко?
— Честта на къщата е заложена на карта.
— О? Разбирам. В такъв случай… някак си ще се оправя.
— Имам ти пълно доверие, Ако-сан, ти имаш трийсетгодишен опит в нашия Върбов свят.
— Дали има вкуса на французина, какво смяташ?
— Дали обича да го пипат по задните части? Може би трябва да се подготвиш, но аз попитах французина има ли младежът някакви предпочитания и склонности към мъже и той ме увери, че няма. Любопитно е защо французинът избра нашата къща за началото на приятеля си вместо другите, които той често посещава.
— Къщата не бива да се обвинява никога. Моля те, не мисли за това, Райко-сан. Поласкана съм, че си се спряла на мен. Ще направя всичко необходимо.
— Разбира се, ийе, а само когато човек си помисли, че членовете на гай-джин са обикновено по-големи от тези на цивилизованите хора, че се любят задоволително, макар и без японската сила, дарба и силно желание, с изключение на французина, би следвало да са много добри в леглото като нормални хора. Но те не са, в главите си имат толкова много паяжина, че никога не могат да се любят като нас — най-небесното удоволствие, — а не да мислят, че извършват някакъв вид тайно, религиозно зло. Странно.“
Ако пробваше сега с Филип, премести се по-близо и обсипа с целувки гърдите му, после спусна ръката си по-надолу и едва се въздържа да не се изсмее на глас, тъй като младежът се тресеше от страх. Трябваше малко да го успокои.
— Тайра-сан? — измърмори тя.
— Дааа, хай, Ако-сан?
Взе ръката му и я пъхна в юката до гърдата си, наведе се и го целуна по рамото, предварително предупредена да внимава с ръката му, която бе ранена от храбри шиши. Никаква реакция. Премести се по-близо до него. Шепнеше му колко е смел, силен и мъжествен, за да преодолее своето слисване. Докосна ухото му с език.
О, лека награда: гърлено изговаря името й и устните му я целуват по шията. „Ийе — помисли си тя и се отпусна. Захапа зърната на гърдите му. — Сега е само въпрос на време, за да възпламеня девствеността му, после мога да си поръчам малко саке и да спя до зори, и да забравя, че съм на четирийсет и три и че съм бездетна, трябва само да помня, че Райко-сан ме спаси от шестокласната къща, в която биха ме изпратили възрастта ми и липсата ми на красота.“
Тайърър мързеливо наблюдаваше самураите на площада пред Легацията. Слънцето докосваше хоризонта, мисълта му се въртеше около Ако, после, две нощи по-късно — около Миеко. Накрая — тя.
Фуджико. Предишната нощ.
Чувстваше се кален и облекчен, знаеше, че сега е неумолимо привлечен от този свят, Свободния свят, където, както му каза Андре, се живее само за момента, за удоволствието, без човек да го е грижа за нещо, да се носи като цвете по течението на спокойна река.
— Не е винаги спокойно, Филип. Каква е Фуджико?
— О, ами не си ли я виждал, не я ли познаваш?
— Не, аз само казах на Райко-сан какъв тип момичета може би харесваш. Та как беше тя?
Филип се засмя, за да прикрие силното си смущение, и обезпокоен, че му се задава такъв личен въпрос така директно. Но Андре му даде толкова много, че му се искаше той да е французин, така че да зареже угризенията си и правилото, че джентълменът не бива да обсъжда подобна лична информация.
— Тя… Тя е по-млада от мен, дребна, мъничка всъщност. Не, не е красива според нашето понятие за красота, но е поразително привлекателна. Мисля, че я разбрах да казва, че е нова там.
— Аз те питам за леглото, как е? По-добра ли е от другите?
— О, ами, имаше, ами, не съм ги сравнявал?
— Беше ли по-енергична? По-чувствена? А?
— Ами да, облечена или съблечена. Беше невероятна. Специална. Не мога да ти се отблагодаря по никакъв начин, а ти дължа толкова много.
— De rien, mon vieux.29
— Истина е. Следващия път… следващия път ще се запознаеш с нея.
— Mon Dieu не, това е правило. Никога не представяй твоята „специална“ на никого, най-малкото на приятел. Не забравяй, че докато ти я обезпечиш, плащайки й сметките, тя е на разположение на всеки с пари — ако желае.
— О, бях забравил. — Филип скри истината.