Филип Тайърър съчиняваше последните щрихи към черновата за отговора на Сър Уилям до роджу с най-съвършения си калиграфски почерк. За разлика от предишните съобщения Сър Уилям изпращаше оригинала на английски и копие на холандски, изготвено от Йохан.
— Ето, Йохан, готов съм. — Той довърши със засукана извивка опашката на „Б“ към титлата на Сър Уилям Ейлсбъри, КОБ39.
— Scheiss in mein Hut!40 — засия Йохан. — Това е най-красивият почерк, който съм виждал. Нищо чудно, че Дребосъка Уили те кара да пишеш всичките му писма за Лондон.
— Шигата га най! — изстреля Тайърър, без да мисли. — Няма значение.
— Ти май наистина работиш над японския, а?
— Да, да, и между нас да си остане, не казвай на Уили, доставя ми огромно удоволствие. Какво мислиш за тоя номер, дето го скрои Сър Уилям?
Йохан въздъхна.
— Не мисля, че ще мине пред японците. Смятам, че японската префърцуненост му е размътила мозъка.
Съобщението гласеше:
„До Негово височество господин Нори Анджо, Глава на роджу. Получих вашето съобщеше вчера и ви информирам, че го отхвърлям изцяло. Ако не платите уговорената вноска от обезщетението за убийството на двамата британски войници навреме, дължимата сума ще бъде умножена по четири за всеки ден от закъснението.
Със съжаление установявам, че не владеете собствения си календар. Веднага ще поправя грешката Ви. След дванадесет дни, броени от днес, ще тръгна за Киото с моя флагман и придружаваща ме ескадра и ще хвърля котва в Осака. После с конен ескорт и задължителното шестфунтово оръдие за кралски салюти на конната Кралска артилерия аз и другите посланици незабавно ще продължим за Киото да изискаме компенсацията си лично от Негова светлост, младия шогун Нобусада, или ако той отсъства, лично от Негово Императорско величие император Комей, като обещаваме пълни кралски почести с двадесет и един оръдейни салюта. Моля, осведомете ги за нашето предстоящо пристигане.
— Император ли? Какъв император? — попита Йохан с отвращение. — Има само един Мидако, Микадо, нещо такова, и той е някакъв си низш свещеник без власт, не е като папа Пий Девети, който се меси, затваря си очите и върти нечестни политически игри, както всички Gottverdampt41 католици иска да ни качи пак на кладата!
— Хайде-хайде, Йохан, не всички са толкова лоши. Сега английските католици могат да гласуват и дори да се кандидатират за Парламента като всички други избиратели.
— Шарката да ги тръшне католиците! Аз съм швейцарец, а ние не забравяме.
— Тогава защо личната охрана на папата е само от швейцарци?
— От користолюбиви католици — вдигна рамене Йохан. — Дай ми грубата чернова на писмото и се залавям за работа.
— Сър Уилям спомена, че няма да подновиш договора си.
— Време е да се махна и да отстъпя попрището на някой по-млад и по-умен. — Йохан внезапно засия. — На теб.
— Не е смешно. Моля те, изпрати ми Накама, мисля, че е в градината.
— Не се доверявай на това копеле. По-добре го дръж под око, Филип.
Тайърър се почуди какво ли щеше да каже Йохан, ако знаеше истината за японеца. Хирага отвори вратата:
— Хай, Тайра-сан?
— Икимашо, Накама-сенсей, старче, хай! Нека да вървим, наред ли е всичко? — Тайърър засия, все още възхитен от промяната.
Когато Хирага се върна призори, мръсотията и дрипите му бяха изчезнали, както и самурайската му прическа — с късата си коса сега приличаше на обикновен човек. В спретнатото си, колосано, но скромно кимоно, с новата сламена шапка, преметната на връзките си на гърба му, с новите таби и ремъци той изглеждаше като син на преуспяващ търговец.
— Господи, изглеждаш страхотно, Накама — избухна Тайърър, — много ти отива прическата.
— Ах, Тайра-сан — започна колебливо Хирага с престорена смиреност според номера, който той и Ори бяха скроили, — аз мислил, ти какво казал, че помогнеш да се откажа от самурай, да не съм самурай. Скоро ще върна в Чошу, стана земеделец като дядо или варя бира, или саке.
— Да се откажеш от самурайството? Възможно ли е?
— Хай. Възможно. Моля, не искай казвам повече, а?
— Добре. Но това е разумно решение. Поздравявам те.