32.
Йокохама
Събота, 1 декември
— Надминахме флотата преди два дни, господин Малкълм, Джейми — жизнерадостно съобщи капитанът на клипера, като криеше потреса си от промяната в Малкълм, когото познаваше от бебе и с когото се бе майтапил и пил само преди три месеца в Хонконг — от измъченото му, хлътнало лице, чудатия отнесен поглед, от бастуните, без които не можеше да ходи и дори да стои прав. — Бяхме опънали всички платна и напредвахме стремително, а те я караха по-спокойно, и с право, защото май не искаха да загубят някоя от натоварените с въглища баржи; влачеха ги на буксир.
Капитанът се казваше Шийлинг и току-що бе слязъл на брега от кораба си „Танцуващият облак“, пристигнал съвършено неочаквано. Бе четиридесет и две годишен, брадат, обветрен човек, на служба в Търговската къща повече от четвърт век.
— Само дадохме салют и продължихме.
— Чай, капитане? — Макфей му наля машинално; от дългогодишен опит знаеше, че това е предпочитаната му напитка. По време на пътуванията си капитанът го пиеше денонощно, подсладен като шербет. Намираха се в покоите на Малкълм край голямата маса и Джейми, както и тай-панът, почти не слушаше, вперил очи в запечатаната пощенска чанта, щампована с герба на Търговската къща, притисната под лявата ръка на Шийлинг.
Шийлинг имаше кука на мястото на лявата си китка. Бе я загубил още като курсант при едно пътуване по реката Яндзъ с товар от опиум — пиратите от флотилията на Белия лотос обградили тяхната лорча55 и в завързалата се схватка някой отсякъл китката му. По-късно получил похвала за проявената храброст. Обожаваният му идол Дърк Струан го измъкнал от пропастта, като го прикрепил към главнокомандващия търговската му флота Орлов Гърбушкото със заповед да го научат на всичко необходимо.
— Сполайти — усмихна се Шийлинг и отпи голяма глътка. — Отличен е, Джейми! Разбира се, бих предпочел едно голямо уиски, както сам се досещаш, но ще почакам до Хонолулу — възнамерявам да потегля незабавно, дойдох само да…
— Хонолулу? — възкликнаха в един глас Струан и Джейми. Това бе необичайна спирка за клиперите им по трасето през Тихия океан до Сан Франциско и обратно.
— Какъв товар караш? — запита Малкълм, като едва не прибави „чичо Шийли“, името, с което го бе наричал в доброто старо време на своето юношество.
— Както обикновено — чай и подправки за Фриско, но имам заповед първо да отнеса пощата на посредниците ни на Хаваите.
— Заповед от майка ми ли?
Шийлинг кимна и весело втренчи сивите си очи в Струан. Бе подочул поверителните клюки за някои от разногласията между майката и сина — годежът на Малкълм и нейното несъгласие бяха в устата на цял Хонконг, но бе получил строги указания да не споменава нищо.
— Как върви търговията в Хавай? — запита Малкълм, пронизан от безпокойство. — Тя каза ли ти?
— Не, госпожа Струан само ми заръча да се отбия тук.
Порив на вятъра разклати кепенците. И тримата погледнаха през прозореца. Тримачтовият клипер стоеше на котва в залива, устоявайки победоносно на големите вълни, платната му бяха готови за вдигане, скоро щеше да полети в открито море и да се понесе с бесните ветрове или пък с попътните, или с каквото там предстоеше. Тримата се издуха като платна от гордост, а Шийлинг усети прилив на нежност, че командва тази царица на морето. После отново съсредоточи вниманието върху Малкълм и разсеяно се почеса по врата с куката си.
— И тук ме изпратиха със същата задача: пощата! — Подаде му чантата. — Мога ли да получа разписка, моля?
— Естествено. — Струан кимна на Джейми и той се зае с нея. — Какво ново в Хонконг?
— Ще разбереш от писмата, но донесох и последните вестници — хонконгски и лондонски; — оставих пакета в кантората ви долу.
Шийлинг гаврътна чая, бързаше да потегли. Това щеше да е четвъртото му пребиваване в Хаваите и добре познаваше красотата на тамошните момичета, изключителната им, любвеобилна природа; парите за тях не бяха от значение — за разлика от Хонконг, Шанхай, пък и от всички други места, в които бе отсядал. „Този път тайно ще купя малко земя. Под чуждо име. Ще се установя на Хаваите догодина, като се оттегля от компанията. Ще ида там и никой няма да ме знае.“ Мисълта да отплава завинаги, да зареже жена си — тая свадлива кранта — и ненаситните си деца в Лондон („Тате, купи ми това“, „Тате, купи ми онова“), не че ги виждаше кой знае колко често, го изпълваше със задоволство.